Изразът „жълта преса“, употребен със значението на „долнопробен“, „лъжлив“, свързан с евтини сензации печат, възниква в САЩ. Терминът е свързан с доста интересна история.
Широко употребяваното днес определение, както и самото явление “жълта преса”, е на повече от сто години. Превърнало се е в нарицателно с негативен оттенък. А корените му са в САЩ от края на ХIX век. Още от онова време с това позорно клеймо се наричат изданията, които в желанието си да продават по-големи тиражи не се свенят да предлагат на публиката си “зелен хайвер”, и не се уморяват да използват думи като “сензация!” и “невероятно!”.
Както във всеки бизнес и в жълтата преса има “професионалисти”, за които обвиненията в “жълтеене” изобщо не са обидни. В основата си тяхната работа се състои в това, да раздухват скандали от нищото и навсякъде да виждат конспирации. В интерес на истината, нерядко се срещат и хора, които просто обичат да слагат “етикети” на всичко, и които поради липса на какво друго да кажат, използват понятието “жълта преса” без да имат основание за това.
Парадоксалното е, че никой не обича “жълтата преса”, но я четат всички – азбучна истина. У човек винаги живее един воайор, който не може да устои на изкушението да надникне през ключалката в стаята на съседите. Това човешко качество е добре известно за американския вестникарски магнат Уилям Рандолф Хърст, който е пряко свързан с появата на термина “жълта преса”.
Всичко започва с това, че през 1896 година вестник “Ню Йорк уърлд” (New York World), ръководен по това време от Джоузеф Пулицър, за пръв път публикува на страниците си комикс на художника Ричард Фелтън Ауткот. Главният герой в комикса е “жълтото дете” – момче от бедняшките квартали на Ню Йорк, а художникът решава да оцвети дрешката му в жълт цвят – първо, за да внесе пъстрота в скучните черно-бели страници на вестника, и второ, защото по това време се води китайско-японска война и чрез жълтото хлапе се осмива истеризиращият японски национализъм.
Петното се оказва с невероятна притегателна сила за читателите и тиражът на вестника достига до непознати за времето си висоти – милион екземпляра. Уилям Хърст притежава вестника “Ню Йорк джърнъл” (New York Journal) – основният конкурент на “Ню Йорк уърлд”. Виждайки успеха на конкурента си, Хърст примамва автора на комикса да работи за него, като му обещава баснословни хонорари. В отговор Пулицър започва да търси заместник на Ауткот и друг художник се заема с рисуването на историите на жълтото момче в “Ню Йорк уорлд”. Между двата вестника избухва жесток спор, като всеки се опитва да докаже, че той притежава правата за “жълтото дете” и върху комиксите като жанр изобщо.
“Хлапето в жълто” обаче вече е пуснато на свобода и няма покой за никого. Комиксите с момчето се печатат и в двете издания, които покрай него започват и своеобразна надпревара във фабрикуването на сензационни новини от всякакъв вид. Един от хората, които наблюдават целия този процес отстрани – журналистът Ървин Уордман от “Ню Йорк прес” (New York Press), в своя статия нарича двете побеснели в конкуренцията си издания “жълта преса”.
Според друга разпространена, но и по-прозаична версия, за “жълтеенето на пресата” е виновна само бързо пожълтяващата нискокачествена хартия, на която се печатат евтините вестници.
