Ако очите са прозорци на душата, снимките са прозорците към миналото. Тази снимка от всекидневието на миналото е удивителна именно защотото е истински отпечатък от миналото. Това е трамваят седмица, с който пътувах през седмицата за работа през седемдесетте. /Много седмици, но това беше тогавашната действителност/. Снимката изглежда е от късната пролет/началото на лятото, сутринта – хората са облечени почти лятно. Дори лятото не крие грозната реалност на хората-сардели, натъпкани недостойно в примитивния трамвай. Вижте човека с бяла торба в ръка, гледащ с надежда към свободния въздух нагоре, жената, притисната по неволя до него и към мъжа зад нея – как е свела очи с неудобство от нежеланата близост. Жената над тях, с ръка на желязното перило и празния поглед вероятно мисли за неприятния, бъдещ работен ден. Нищо чудно и аз да съм в този трамвай, да отивам на работа сред спарения въздух и социалистическите труженици.
Над тях виси Ленин, от камък, строг и вечен. Паметникът на Ленин беше построен в 1970 във връзка със стогодишнината му, беше открит тържествено на 7 ноември 1971, в деня на Октомврийската революция. Площадът пред Ларгото беше натъпкан от десетки хиляди души – служители, работници, ученици, студенти, партийни функционери, закарани там задължително. И аз бях там, сред хилядите и бях много отегчен. Стогодишнината на „великия вожд на световния пролетариат” беше изключително досадно събитие – буквално ми надуха главата от славословия, филми, статии, събрания, предавания и какво ли не за този човек. Ленин беше герой, легенда, завинаги символ за стотици милиони хора, а сега кой е той, къде е? Отговор: никой, престъпник, отговорен за смъртта на милиони хора, злодей. Как отминава световната слава.
Мисля, че снимката е от 1978-79, защото имам смътен спомен тогава за ремонт пред паметника, което е видно от оградата зад трамвая. Преди паметника на Ленин там имаше магазини. От един от тях купувах скъпите и качествени ленти BASF, западногермански, на които записвах най-любимите си групи. По-малко любимите си групи записвах на гедерейските ленти ORWO, които бяха с ниско качество и съскаха в магнетофона ми.
Зад трамвая се вижда офицер от милицията, което е прекрасно допълнение към снимката. Обикновените хора при комунизма панически се страхуваха от всички други хора в униформа, независимо какви бяха – железничари, митничари, милиционери, отрядници, военни. Това е обичайно за комунизма, който всяваше страх и подчинение в хората чрез униформите и оръжията.
Питам се често как може мнозинството от сегашните българи да мечтаят носталгично за комунистическото минало. Предполагам, че много от тях тъгуват за завинаги изгубената младост, което е разбираемо и човешко. И аз понякога се отнасям в миналото и идеализирам последните десетилетия на миналия век, и в този миг спомените неудържимо нахлуват, а те са най-опасната част от носталгията. Носталгията по навеки изгубените младост и минало, които винаги обичаме, защото никога отново няма да ги изживеем.
Но ясно знам какво точно аз живях в онези години. А те бяха жалки, недостойни, унизителни и сиви, въпреки спомените. И това е част от вечното описание на комунизма.
Огнян Дъскарев