„Даскале, даскале, добре че си в гроба, за да не видиш забравените и осквернени кости на твоето чедо – родното школо. Това, което ти, даскале, с кръв и пот бранеше през вековете. И не чужди, даскале, а твоите братя българи, на които държеше треперещата ръка, за да се учат на четмо и писмо, ги погребаха, а гробовете им продадоха на търг.
Сега портретите на твоите вдъхновители ги газят кози, а Рада Госпожина, наръфана от плъхове, лежи в прахта. И само обективът на някой втрещен от гледката чужденец авантюрист документира безнадеждно склерозиралата ни историческа памет!“
Всяка година в България между 5 и 10 села остават безлюдни. Около 200 са селата – призраци, без нито един жител. Над 500 пък са тези, в които живеят по 20-30 човека. И заедно с избледняващите сенки на тези места, умира и по едно българско училище.
Никола Милър е шотландка от Дъмфрис, която от три години живее в село Крушево край Севлиево, обикаля по пътищата на страната ни и запечатва с фотоапарата си нещата, които я впечатляват. Тя е от онези чужденци, които не спират да се изумяват пред вида на тленните останки на предишни величествени сгради. „Обичам усещането за пътуване назад във времето, което намирам в тези места и които повечето хора подминават без дори да забележат.“ – споделя Никола.
Живот след разрухата
Иван Доков е млад фотограф, който е сред малцината българи, решили да запечатат образа на старите български училища. В своя проект Иван създава фотографии на надписите върху училищните стени, като свидетелство за живота след разрухата.
В първия учебен ден с биенето на първия училищен звънец в детското сърце на първолака грее слънце в очакване за „пробуждане“ към знания, а тъпа, тежка болка се е загнездила в душите на онези, преживели щастието на отдавна отминалите хубави училищни години във вече забравените от Господ български училища.
Прости, учителко любима, прости и ти, даскале, че вместо цветя ви поднесохме бурени! Мир на праха ви и светла ви памет!