Преподобният д-р Ма̀ртин Лу̀тър Кинг Младши (на английски: Martin Luther King, Jr.) е американски духовник и общественик и един от водачите на Афроамериканското движение за граждански права. Д-р Кинг става баптистки пастор и още в началото на своята кариера става защитник на гражданските права, превръщайки се с времето в една от иконите на американския прогресивизъм.
Д-р Мартин Лутър Кинг ръководи Автобусния бойкот в Монтгомъри през 1955 година, а две години по-късно участва в основаването на организацията Конференция на южните християнски водачи, на която става пръв председател. През 1963 година с неговите усилия е организиран известният Поход до Вашингтон по време на който произнася емблематичната си реч „Имам една мечта“. В нея той прокламира разширяването на обхвата на традиционните американски ценности, включвайки в него представата за общество, игнориращо цвета на кожата. С тази реч Кинг утвърждава своята репутация на един от най-значимите оратори в американската история.
През 1964 година д-р Мартин Лутър Кинг става най-младият лауреат на Нобелова награда за мир за неговите усилия за премахване на сегрегацията и расовата дискриминация чрез гражданско неподчинение и други ненасилствени средства. В последните години от живота си той насочва усилията си към борбата с бедността и прекратяването на Виетнамската война.
Д-р Кинг е убит на 4 април 1968 година.
Посмъртно е награден с Президентския медал на свободата (1977) и със Златния медал на Конгреса (2004). През 1986 година годишнината от раждането на Мартин Лутър Кинг е обявена за официален празник, отбелязван на третия понеделник на месец януари.
Кадри от паметната реч на д-р Кинг следват:
Следва превод на български:
„“Щастлив съм да се присъединя към вас днес в това, което ще остане в историята като най-великата демонстрация за свобода в историята на нашата нация.
Преди сто години, един велик американец, под чиято сянка ние символично стоим днес, подписа Прокламацията за освобождение (Ейбрахам Линкълн). Този важен указ се явява като ярък лъч на надежда за милионите негри роби, които бяха обгорени в пламъците на унищожителна несправедливост. Той дойде като радостта при разсъмване след дългата нощ на пленничеството им.
Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години по-късно животът на негрите е все още осакатен от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите продължават да живеят на самотен остров на бедност насред огромен океан на материално благополучие. Сто години по-късно… негрите все още мизерстват в ъглите на американското общество и се намират в изгнание в собствената си страна.
За това ние сме дошли тук днес, за да разкрием това позорно състояние. В известен смисъл ние се събрахме в столицата на нашата страна, за да осребрим един чек. Когато архитектите на нашата република написаха блестящите думи на Конституцията и Декларацията за независимост, те подписаха полица, на която всеки американец трябваше да бъде наследник. Тази полица беше обещание, че на всички хора – да, за чернокожите също така, както за белите – ще се гарантират неотменните права на живот, свобода и право на щастие.
Очевидно е днес, че Америка не е изпълнила обещанието за изплащане на тази полица, що се отнася до нейните цветнокожи граждани. Вместо да почете този свещен дълг Америка даде на негрите един чек, който е белязан от печата „Без покритие „. Но ние отказваме да повярваме, че банката на справедливостта е фалирала. Отказваме да повярваме, че няма достатъчно средства в големите хазни на възможностите в тази страна. И така, ние сме дошли да осребрим този чек – чек, който ще ни даде богатствата на свободата и сигурността на справедливостта.
Също така ние сме дошли на това свещено място, за да напомним на Америка силната неотложност на настоящото положение. Не е време да си позволим лукса да чакаме, нито да приемаме успокоителни средства с постепенно действие. Сега е времето обещанията на демокрацията да станат реалност. Сега е времето да излезем от тъмнината и самотната долина на расовото разделение. Сега е времето да излезем от тъмнината и расовото разделение и да стъпим на светлия път на справедливостта за всички раси. Сега е времето да измъкнем нашата нация от плаващите пясъци на расовата несправедливост и да я поставим на твърдата канара на братството. Сега е времето да превърнем справедливостта в реалност за всички Божии чеда.
Би било фатално за нацията да пренебрегваме спешността на настоящото положение. Това горещо лято на справедливо недоволство на негрите няма да отмине докато не дойде съживяващата есен на свобода и равенство. 1963 не е краят, а началото. Тези от вас, които се надяват, че негрите просто имат нуждата да изпуснат парата и ще бъдат доволни, се лъжат. Негрите ще преживеят едно бурно пробуждане, ако нацията продължава да прави това, което ѝ пречи. Няма да има нито мир, нито спокойствие в Америка, докато не бъдат признати гражданските права на негрите. Вихрите на негодуванието ще продължават да разтърсват основите на нашата нация, докато светлият ден на справедливостта не изплува.
Но има още нещо, което трябва да кажа на моите хора, които стоят на горещия праг, водещ към палата на справедливостта: В процеса на спечелване на нашето истинско място, ние не трябва да извършваме незаконни деяния. Нека не задоволяваме жаждата си за свобода като пием от чашата на огорчението и омразата. Ние трябва винаги да водим нашата борба с достойнство и дисциплина. Не трябва да позволяваме съзидателният ни протест да деградира във физическо насилие. Отново и отново ние трябва да се издигнем до величествените висоти на посрещането на физическото насилие със силата на душата.
Удивителният борбен дух, който е погълнал негърската общност, не трябва да ни води към недоверие към всички бели. Понеже много от нашите бели братя – за това свидетелства тяхното присъствие днес тук – са осъзнали, че тяхната съдба е свързана с нашата съдба. Те са осъзнали, че тяхната свобода е неразривно свързана с нашата съдба. Ние не можем да продължаваме да вървим сами. И докато вървим, ние трябва да си обещаем, че винаги ще маршируваме напред. Не можем да се върнем назад.
Има хора които знаейки, че търсим своите граждански права, ни питат: „Кога ще бъдете доволни?“. Не можем да бъдем доволни докато негри стават жертва на неописуеми ужаси на полицейска бруталност. Не можем да бъдем доволни докато нашите тела, натежали от умората на пътуване, не могат да получат подслон в мотелите по магистралите или в хотелите по градовете. Не можем да бъдем доволни, докато предвижването на негрите може да бъде само от по-малкото към по-голямото гето. Никога не можем да бъдем доволни, докато нашите деца са лишени от себеуважение и ограбени от достойнството им, заради табели, на които е написано: „Само за бели“. Не можем да бъдем доволни докато негрите в Мисисипи нямат право да гласуват, а негрите в Ню Йорк смятат, че няма за какво да гласуват. Не, ние не сме доволни и няма да бъдем доволни дотогава, докато “правосъдието не потече като вода, а правдата като мощен поток.” 1
Аз съм наясно, че някои от вас са дошли днес тук вследствие на големи изпитания и страдания. Някои от вас идват директно от тесните килии на затворите. А някои от вас идват от области, където вашето търсене на свобода ви е смачкало поради бурите на преследванията и ветровете на полицейската бруталност. Вие сте ветераните на съзидателното страдание. Продължавайте да работите с вярата, че има изкупление за незаслуженото страдание. Върнете се в Мисисипи, върнете се в Алабама, върнете се в Южна Каролина, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в бедняшките квартали и гета на северните ни градове, знаейки, че по-някакъв начин тази ситуация може и ще бъде променена.
Нека не бъдем сломени в долината на отчаянието. Казвам ви днес, приятели мои, въпреки трудностите днес и утре, аз все още имам една мечта. Това е една мечта, дълбоко вкоренена в американската мечта.
Мечтая един ден тази нация да се издигне и да живее според истинското значение на своето верую: „Ние приемаме тази истина за даденост: че всички хора са създадени равни“.
Мечтата ми е един ден на червените хълмове на Джорджия, синовете на бившите роби и синовете на бившите робовладелци да могат да седят заедно на масата на братството.
Мечтата ми е един ден дори щата Мисисипи, щат нажежен от горещината на несправедливостта, нажежен от горещината на подтисничеството, ще бъде превърнат в оазис на свобода и справедливост.
Имам една мечта, че моите четири малки деца един ден ще живеят в нация, където няма да бъдат преценявани според цвета на кожата им, а според достойнствата на техния характер.
Имам една мечта днес!
Мечтата ми е един ден щата Алабама, с ужасния си расизъм, със своя губернатор, от чийто уста излизат думи като „вмешателство“ и „анулиране“… един ден именно там, в Алабама, малки чернокожи момчета и момичета да могат да се хванат за ръце с малки бели момчета и момичета като братя и сестри.
Имам една мечта днес!
Имам една мечта, че един ден “всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се снишат, кривите места ще станат прави и неравните места – поле. И славата Господна ще се яви и целият човешки род ведно ще я види.“ 2
Това е нашата надежда. Това е вярата с която се връщам на Юг. С тази вяра ще сме свободни да изсечем от планината на отчаянието камък на надеждата. С тази вяра ще успеем да превърнем фалшивите акорди на нацията ни в красива симфония на братството. С тази вяра ще можем да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да влизаме в затвора заедно, да отстояваме свободата заедно, знаейки, че един ден ще бъдем свободни.
И това ще бъде денят в който всички Божии чеда ще могат да пеят, придавайки ново значение на песента: Моя страна, мила земя на свобода, за тебе пея аз, земя в която умряха бащите ми, земя на пилигримската гордост, от всеки планински склон нека свободата да звъни. И ако Америка ще бъде велика нация това трябва да стане реалност.
И така нека да звъни свободата от изумителните върхове на Ню Хемпшир.
Нека свободата звъни от могъщите планини на Ню Йорк.
Нека свободата да звъни от възвишенията на Пенсилвания.
Нека свободата да звъни от натежалите от сняг скали на Колорадо.
Нека свободата да звъни от красиво оформените склонове на Калифорния.
И не само това.
Нека свободата да звъни от каменната планина на Джорджия.
Нека свободата да звъни от планините Лукаут в Тенеси.
Нека свободата да звъни от всеки хълм и възвишение на Мисисипи.
От всеки планински хълм нека свободата да звъни. И когато това се случи, когато позволим на свободата да зазвъни, когато и позволим да звъни във всяко село и махала, всеки щат и всеки град, ние можем да ускорим идването на този ден, когато всички Божии чеда, чернокожи и бели, юдеи и езичници, протестанти и католици, ще могат да си подават ръце и да запеят думите на стария негърски спиричуъл: „Най-сетне свободни! Най-сетне свободни! Слава на Всемогъщия Бог, най-сетне ние сме свободни!““
1 Амос 5:24 (Библията)
2 Исая 40:4,5 (Библията)
