Не вярвах в любовта…
Не и в тази, която изпитвах към теб. Не и в тази, която събира хората до края на дните им – и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни, в болката и в радостта в полета и в падението. Не и в тази, която те кара да желаеш цял живот да държиш ръцете на един човек, да заспиваш до него всяка нощ. Да го търсиш и намираш всеки миг от отредено ти време на земята.
Тази любов, която те зарежда с желанието да го слушаш безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш, че и двата ви живота, взети заедно, няма да ви стигнат да се нарадвате един на друг. Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не ви разделя.
Онази любов, която те кара да плачеш, когато го изпращаш с дъжда, която ви закриля докато танцувате върху лунната светлина. Онази любов, за която не трябват думи, а само вдъхновение… И когато е така – светът е само за двама. Тя е светът…
Любовта, за която се хвърляш в огъня, за която си готов на всичко. Тази любов не е за хората – тя е изцяло магия…
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога пак.
А обичала ли си някога така? Така, че нищо да не може да спре полетът, към този, когото обичаш? Обичала ли си с тази любов? Кълняла ли си се в този човек, вярвала ли си? Крещяла ли си от болка? Умирала ли си с мълчанието? Молила ли си се на колене да те пощадят – теб и тази любов? Сега не мога да обичам… Никога пак така… Както теб…
Ала сега всичко е минало.
Не вярвам вече в тази любов, онази любов, която предаде и уби… А друга няма…..