Начало Новини Философия Опасността от прошката

Опасността от прошката

1153

Прошката е много често акцентиран процес в публичното пространство. На където се обърнем срещаме призиви и съвети от типа „Как да простя”. Често посланието е, че само ако простя ще мога да оздравея, да бъда щастлив и т.н. и т.н. Имаме дори ден в годината, в който някак „по навик” искаме прошка от близките си. Ето един по-различен и със сигурност непопулярен поглед върху прошката…

Тук ще поговоря за един друг аспект на прошката, който лесно се подминава, а е от съществено значение. А именно – опасността от прошката. Тя може да има много по-разрушителен ефект, отколкото лечебен. Прошката – като акт на потискане на гнева. Като всичко в мен крещи „Боли!”,  а навсякъде призовават „Трябва да простиш!” До толкова, че в един момент и аз самия искам да простя, мъча се, повтарям утвърждения и всякакви техники само и само да спра да усещам изгарящата обида вътре в себе си. Мъчително…

Ако упорствам достатъчно да вървя срещу чувствата си може и да успея да убедя себе си. Да потисна гнева си дълбоко вътре в мен. Казват, че, ако не простиш, се разболяваш. Аз мога да добавя – ако простиш преждевременно и потиснем гнева си, отново се разболяваме!

Огромният риск на прошката е свързан с погребването на гнева вътре в нас. С изтикването му на несъзнателно ниво и насилието, което често налагаме върху себе си да простим, когато чувстваме, че вътре в нас кипи. Образно, това е като да имаш замърсена рана и да я бинтоваш, преди да си я почистил. Един ден тя ще избухне с по-голяма сила.

Другата опасност е свързана с нарушаване на баланса между даване и получаване. Ако веднъж някой се е държал зле с мен, то аз съм в позицията на ощетен. И не стига това, ами после отново аз трябва да съм този, който дава (прошката) – това е двойно нарушаване на баланса.

„Може би трябва да забравим какво са ни сторили и да дадем пример като не отвръщаме” ще каже някой – Може, стига да сме наясно за цената, която ще плати тялото и отношенията ни от този дисбаланс – пасивен гняв. Въпреки всички мъдри философии на смирение, душата не търпи неравновесие.

Разбира се, има нещо много възвишено в това да „дам” прошката си. Насадено ни е, че ме прави „добър човек”.  Или може би ме прави неосъзнато арогантен човек, защото автоматично ме поставя на „по-висока” позиция от „прегрешилия”. Прави ме не по-възвишен, а все по-недостижим за другия – гневът на невинния. Защото, когато сме добри и прощаващи – другия никога няма да се отърси от чувството, че е „лош и сгрешил”. А кой обича да стои в такива отношения, в които се чувства виновен? Пълноценното свързване не търпи неравнопоставени отношения, ето защо в този случай връзката рано или късно е заплашена от разпад.

С това нямам за цел да отрека оздравителния процес на наранените отношения. Това, което исках да кажа е, че това е път. И не случайно е толкова труден и бавен.

Преекспонираната добродетел на прошката може да е нож с две остриета и ако се вслушате в тялото си, то инстинктивно усеща това. Когато изразим (по здравословен начин!) тъгата, болката и гнева си, сърцето ни ще се изпълни с мекота по естествен начин.

Искам да се обърна към онези от вас, които се чувстват притиснати от всеобщите призиви, че трябва да – не е нужно да го правите. Ако бъдете верни на чувствата си, това може да ви изведе по-бързо до светлината. Не е нужно да насилвате себе си, защото това може да е по-разрушително, отколкото да сте гневни. За това не бързайте да прощавате! Може би има смисъл да стоите в трудните чувства, които изпитвате. Може би именно те са пътя към възстановяване на баланса отново.

Движението към другия не е „Прости ми!” – защото така „ощетеният” още веднъж трябва да даде (прошка). А „Съжалявам…” – така поемаме отговорност за действията си, без да ги отричаме. Именно поемането на отговорност помага на „провинилия“ се да запази равностойната си позиция.