Начало Новини История „Уби го с чук един руснак…“

„Уби го с чук един руснак…“

222

В управлението след 9-ти септември 1944 г. участват и представители на некомунистически партии и организации. Самият факт на съвместно управление с комунистите е позорен. Той е и лична трагедия. Някои от тях като Никола Петков – лидер на БЗНС и министър без портфейл до 26 август 1945 г., заплащат с живота си заблудата, че с комунистите може заедно да се управлява. Заблуда, която и до днес съществува в България.

В края на януари 1945 г. заместник-министърът на външните работи на СССР, зловещият бивш главен прокурор по време на „Сталинските чистки“ в края на 30-те години, Андрей Януариевич Вишински пристига в София. Изминали са първите четири месеца на комунистическия терор срещу българския народ. Предстои палачите от т.нар. Народен съд да произнесат „присъдите си“. Вишински идва в окупирана България, за да нареди издаването на повече смъртни присъди, защото пред света България трябва да бъде представена като „най-фашистката“ държава. Така се „оправдават“ и масовите репресии в страната след държавния преврат на 9-ти септември 1944 г.

На 26 януари 1945 г., само седмица след пристигането у нас на Вишински, Министерският съвет одобрява „Наредба-закон за защита на народната власт“, която е само от 18 члена, но затова пък 5 от тях предвиждат смъртно наказание, а 4 – доживотен затвор. Този извънреден закон, в престъпно „законодателно“ съдружие с влязлата в сила на 3 октомври 1944 г. „Наредба-закон за съдене от Народния съд…“ има за цел да „узакони“ масовия терор в страната. И антиконституционният „Народен съд“ издава 2730 смъртни присъди – 200 пъти повече, отколкото Международният Нюрнбергски трибунал издава на нацистките престъпници след края на войната. И излиза така сякаш не Германия и СССР са виновниците за подпалването на Втората световна война, както това е вече отдавна известно, не те са виновните за милионите жертви в нея, а малка България. Защото за комунистите хуленето и репресирането на България е професия, жизнена необходимост. Междувременно без съд и присъда в страната са избити още над 20,000 българи. И убийствата продължават през цялата 1945 г., за да достигнат 30,000. Хиляди невинни хора са хвърлени в затвори и концлагери, други хиляди са изселени в „дълбоката провинция“.

Пристига в София негодникът Вишински с куп задачи, поставени му от кръволока Йосиф В. Сталин. Една от тях е да се подготви състав на ново Отечественофронтовско правителство с по-широко участие в него на комунисти и земеделци. И да се възпрепятства евентуалното преминаване на БЗНС в опозиция. Към този момент в кабинета на професионалния превратаджия Кимон Георгиев земеделците имат трима министри: лидерът им Никола Петков е министър без портфейл, а Асен Павлов и Борис Бумбаров са съответно министри на обществените сгради, пътищата и благоустройството и на железниците, пощите и телеграфа.

Срещата между Вишински и Никола Петков става в ранната утрин на 22 януари 1945 г. Пратеникът на Сталин е ядосан. Той е искал тя да се състои предната вечер, за да не се губи време, но Никола Петков е отказал с железен аргумент: „Ние се занимаваме с политика през деня, а не през нощта. Нощите са за конспирации на които сме чужди…” Тези думи на земеделския водач вбесяват съветският навлек. Дотогава няма случай някой да му е възразил, че и да си позволи да го поучава. И той гневно изкрещява: „А вие знаете ли кой съм аз!” Никола Петков спокойно отвърнал: „Разбира се, Вие сте заместник-министър на външните работи на Съветския съюз.”

Отговор като отговор. Верен при това. Но неприемлив от Сталиновия пратеник, който се изживява като „началник“ на окупирана България. Впрочем, за сталинистите бе характерно, че те винаги мислеха за себе си като за нещо повече от това, което в действителност представляваха. А бяха просто убийци, заемащи високи постове.

Така Никола Петков, посочвайки поста, който в момента заема събеседникът му, всъщност му казва истината. Но сталинист истина не приема. И настоява земеделският лидер да се подчини на взетото в Москва решение за по-активно земеделско участие в състава на подготвяното ново отечественофронтовско правителство. И „нареждат“ това съветските сатрапи не от любов към земеделската идея и партия, а защото войната още продължава и те е трябвало да хвърлят прах в очите на западните наблюдатели на събитията у нас, които все повече са обръщали внимание на престъпните команди летящи от Москва към окупирана България. Никола Петков отговаря, че би участвал в едно ново правителство, но само при условие, че то е демократично. Този отговор окончателно вбесява Вишински и той отново крещи:

”Нямате право на условия! Условията това сме ние – Москва! Задачата ви е да определите двама души за министри. Това е нареждане на генералисимус Сталин. Давате ли си сметка какво означава това?”

Когато за първи път научих за тази среща между Петков и Вишински, първото което си помислих бе: как е възможно чужденец да държи такъв нахално-просташки език на достоен български политик. И то на наша родна земя, в България. Но държането на съветския изверг спрямо Никола Петков е поредното доказателство, че България е била окупирана от Съветския съюз държава. И не е била свободна. С края на Втората световна война за българите не идва свобода, а започва времето на тиранията, на несвободата, на тоталитарния комунистически режим по съветски диктат. У нас и до днес руснаците имат самочувствието на окупатори. Нещо повече. Комунистите дори се гордееха и още се гордеят с това, че решенията за бъдещето на България се вземат в Москва.

На психопата Вишински Никола Петков отговаря така, както сигурен съм, би отговорил всеки българин:

„Г-н Вишински, аз не съм свикнал да получавам разпореждания от който и да било чужд държавник!”

Какво се случва след този разговор ли? Никола Петков не влиза в новото правителство на превратаджията Кимон Георгиев, съставено в началото на месец март 1946 г. Година по-късно, през месец август, той е осъден на смърт чрез обесване. Смъртната присъда е изпълнена в 01:00 ч. на 27 септември 1947 г. „Изпълнена” е, но не съвсем, защото земеделският водач е качен мъртъв на бесилото. Димитър Сираков свидетелства: „уби го с чук един руснак…”