Начало Новини Изкуство „Черният овен“ – в памет на Евтим Евтимов

„Черният овен“ – в памет на Евтим Евтимов

151
Евтим Евтимов
Евтим Евтимов

Осми юни е един от тъжните дни за поетичният свят на България.

На този ден преди три години (08.06.2016 г.) ни напусна Евтим Евтимов, един от приятелите на Павликенската поетична гилдия и на всички, които обичат поезията и литературата.

Първите поетични трепети, които се събуждат у нас при изричането на това велико име в българската съвременна литература са за любовта и виното, но многобройни са и неговите чувствени стихове, пропити от любовта му към Родината. Непримирим бе неговият дух и неспокойно туптеше сърцето му при всяка проява на родоотстъпничество и чуждо поклонничество. Неговото поетично перо неуморно се бореше за това, да не забравим че сме българи, че имаме безценно културно-историческо наследство и славна история, достойна за гордост и уважение. Много от творбите му са онази манна небесна, подхранваща нашата гражданска съвест и отговорност към бъдещето.

Евтим Евтимов е един от моите любими автори на българска поезия, когото високо ценя не само като творец, а и като човек. Много мъдри съвети съм получила от личните си срещи и разговори с него. Днес може би в резултат на проблематиката, която вълнува чувствата и съзнанието ми, си спомням за неговото стихотворение „Черният овен”.

Ще си позволя, използвайки неговата метафора, да оприлича и себе си на този „черен овен”, който преследва житейската потребност да има свое лице и свое име, които да го различават от стадото. Моят личен стремеж винаги е бил да съм различна, със собствена гражданска позиция и човешка идентичност. Към това трябва да се стреми всеки един от нас.

Ако човек иска да бъде достоен за уважение и възхита, той трябва да има куража да поставя името и лицето си пред всичките си дела.

Иваничка Колева

.

.

ЧЕРНИЯТ ОВЕН

Черният овен съм, няма спор,
че избрах си храм, а не обор,
затова ми казва мойта вяра
да не влизам никога в кошара,
а при вятъра, висок на ръст,
аз да търся Божия си кръст
на загубената дума вчера
и при себе си да я намеря.
Като другите аз също бях,
но от гняв внезапно почернях
и не мога повече да блея.
Искам своя песен да изпея,
искам да се чува моят глас,
искам образ да си имам аз,
че сърцето ми е още младо
и не може да живее в стадо.

Евтим Евтимов