В кого вярваш ти? В това ли рабско племе, което търпи всичко? Виж го изобразен в представителите му…
– Хубава работа! Защо съм Ганьо Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40-50 прангаджии и да ги наредя в две-три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам: „Ха бакалъм! Да живее България!“ Хе-е! Тука ли си, Пенке ле!… Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като дигнат една олелия с ония ми ти прегракнали, дрезгави гласове – страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града… Опозиция ли?… Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник… Мале мила! Като разтворят ония ми ти гърла!… От един сахат място да ги чуеш, мравки ще запъплят под кожата ти, като на таралеж ще ти настръхнат косите!… Па свикай селските кметове и писари, па им светни с очи, па им скръцни със зъби, па им посочи тия синковци… Избиратели ли?… – И сянката им няма да видиш! Като ти кацнат от всяко село по 12 души общински съветници с кметовете барабар, като събереш чиновниците и писарите, постави по краищата жандарми да връщат другите селяни, окръжи бюрото с тия 40-50 катили, направи някоя шашарма, наблъскай в кутиите няколко снопа бюлетини и ето ти тебе магарето народен представител, ха-ха-ха.
***
След няколко дена Граматиков прочете в един от столичните вестници следующата телеграма:
„София. Министър-президенту. Изборите се извършиха при абсолютна тишина и порядък. Избрани: Ганьо Балкански, Фильо Гочоолу и Танас Дочоолу, всички наши. Опозиционните кандидати се провалиха позорно. Щом се появиха избирателите с музика начело, шайката им се разбяга. Целият град тържествува. Да живее Негово Царско Височество.
Ганю Балкански“
Писмото до Граматиков, за което по-горе споменахме, се свършваше с тези думи:
„А народът какво ще каже, какво ще прави? Любопитен въпрос! Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти ? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.
Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй „практичен“ и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…
Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!…“
От „Бай Ганьо прави избори”