За всички шофьори (или както юридически се казва, „водачи на моторни превозни средства“) в България най-неприятните хора са органите на КАТ, т.е. милицията, която се занимава специално само с контрол на автомобилния транспорт. Право или криво „катаджиите“ бяха най-големите досадници по българските пътища. Никъде по света не съм виждал толкова много хора да висят скрити зад завои или дървета на всеки извънградски път и въоръжени със стоп-палки да чакат за поредната жертва. И точно когато човек най-много бърза и има неотложна работа, тези блюстители на безопасността по шосетата изскачаха на края на уличното платно с протегната дясна ръка, в която беше флуоресциращия червен знак „стоп“. Твърде често те спираха хората просто за нищо, така, за да проверят дали имате шофьорска книжка, с идеята, че може да подушат в дъха ви ракия или мастика. (Единственото питие, което не можеха да подушат, беше водката, която много шофьори предпочитаха.) Веднъж от Лозенец до Драгалевци ме спряха за такава проверка три пъти. Друг път от Руския паметник до Княжево — четири пъти. Сякаш катаджиите си бяха поставили за задача да изкарат непременно шофьорите вън от себе си.
Но цялата тази дейност, която по принцип изглеждаше твърде полезна, чисто по-социалистически се обезсмисляше от неписаните закони на действителността. Така например, ако, от една страна, в България се провеждаха сериозни шофьорски курсове и се полагаха трудни изпити, за да се получи шофьорска книжка, от друга страна, мнозина граждани, в това число и мои познати, получиха шофьорски книжки, без изобщо да са сядали зад волан. В софийските артистични среди човек можеше да намери връзка да си купи книжка или да си смени опасно надупчения (за нарушения) талон. Познати, на които книжките бяха отнети с пълно законно основание и им беше съставен акт, се обаждаха по телефона на някой Гогов или Додов и книжката им се изпращаше обратно, а актът се потулваше. Катаджиите не можеха да контролират военни чинове, никакви служещи в Министерството на вътрешните работи, никакви партийни функционери и т.н. Фактически те бяха безсилни срещу може би 90 процента от нарушителите, защото тъкмо този род хора имаха най-много частни автомобили. От друга страна, наличността на толкова много властни хора по шосетата изработи у бедните служители по контрола на автомобилния транспорт инстинкт — да се опитат веднага да отгатнат колко сте силен и с това да решат какво да правят.
Завладян от общата парвенюшка атмосфера, аз също изпитах прима-донско раздразнение, когато катаджиите спираха колата ми за проверка. Струваше ми се, че те бяха длъжни да се съобразяват с важността на моята особа и да ми спестят тяхното дребнаво присъствие. Веднъж, много ядосан от подобно спиране, аз се обадих по телефона на един мой познат от Министерството на вътрешните работи и го помолих да ми измисли някаква привилегирована карта, та никой да не ме спира.
Човекът бе разбран и услужлив, но каза, че карта не може да ми даде, но в замяна на това лично ще ме снабди с няколко указания, които били по-ценни от всякаква карта.
Фактически указанията бяха две. Когато орган на КАТ се изпречеше пред колата ми със знака „стоп“, аз трябваше да намаля скоростта до безопасно ниво, но да продължа да карам, като, приближавайки към служителя, леко махна два-три пъти с показалеца, така че той да може да ме види. И второто указание беше, ако все пак бъда спрян и ми се поискат документи, да кажа на ухото на служителя (така че ако има други хора в колата, да не чуят) следните магически думи:
„Тази кола не се проверява!“
Речено-сторено. Още същия следобед аз се понесох за Банкя и вместо с 60, карах със 110 километра. Това беше най-очевидната провокация за КАТ. И органите по контрола на автомобилния транспорт не закъсняха да се появят. Беше някакъв слабичък лейтенант, който изскочи върху шосето и размаха червения знак. Направих точно както ми бяха казали: намалих скоростта, после със съучастнически поглед махнах с показалеца успоредно на стъклото и отминах. Когато погледнах в огледалото, лейтенантът стоеше мирно и козируваше. Този трик използвах доста пъти и трябва да кажа, че никога не бях спрян. А през една зима, слизайки от Боровец, трябваше да се наредя на опашка от коли, които по някаква неизвестна причина биваха проверявани от неколцина офицери от милицията. Макар че нямах никакви основания да се безпокоя от тази проверка, все пак дяволът ме изкуши да опитам силата на второто указание. Когато офицерът дойде при мен, аз го помолих да се надвеси повече и му казах тихо и ясно:
„Тази кола не се проверява!“
Той кимна в знак, че е чул магическата парола, почтително се отдръпна и без да каже дума, пропусна колата.
Карах и си мислех:
„Знам само два трика от този таен шифър на привилегирования свят, но какво би било, ако знаех целия арсенал от магически думи за заобикаляне на закона. Защото социалистическият закон беше, по израза на мой приятел, «наредба, издадена от тарикатите за регулиране поведението на баламите».“
А артистът Георги Калоянчев отиде по-далече от мене. Той, както седеше зад волана си, направи знак на офицера от КАТ да се приближи, хвана го яко за ухото, подкара колата и като не пускаше ухото на нещастния служител, крещеше по улицата:
„Не познаваш началника си, диване такова!“
Този инцидент предизвика бурна реакция от страна на властите, та Калоянчев трябваше да се оправдава, че се е пошегувал. Все пак и неговата кола не подлежеше на проверка.
Из „Задочни репортажи за България“, Георги Марков 1978 г.