София, 1999. Пред десетина хиляди възторжени лица Бил Клинтън искрено се вълнува: „Горд съм като чувам как хилядното множество упражнява свободата си. Искам да ви припомня с какво се разделихте: с една полицейска държава, в която нямаше място за разочарования, защото я нямаше и надеждата за нещо по-добро. Позволете да се обърна към всички хора в САЩ, Европа и по целия свят, които ни гледат: Това е една прекрасна страна, елате и помогнете на България да изгради бъдещето си.”
Клинтън наистина си мислеше, че окончателно сме се разделили с разочарованията. Горкият Бил, откъде е можел да знае, че полицейската държава ще стане държава на мафията, а разочарованията ще стигнат дотам, че най-свестните българи ще умрат преждевременно, а останалите ще се изнесат завинаги зад граница.
* * *
Осем години след Клинтън – Джордж Буш ни е дошъл на гости. Възторжените лица от 1999 са се изпарили. Стотина подбрани, проверени и стократно инструктирани държавни подлизурки „спонтанно” приветстват скъпия гост. Полицията чопли семки и гледа дебилно. „Много ми е драго – казва Буш – че съм във вашата прекрасна страна. Аз и Лора с нетърпение очакваме вашия прекрасен обяд днес”. Впрочем не само той и Лора, но и цяла тумба ненаяли се български политици чакаха да седнат, че да му пийнат и хапнат по стар муфтаджийски обичай.
Буш така и не разбра, че в България за няма и 20 години шепа лумпени превърнаха понятието „политик” в най-мразената професия. Кой да го разходи из българските планини и да му покаже поразиите на дървената мафия. Нямаше кой. Но пък манджата си я биваше.
***
Да не се лъжем: в сегашния си вид България е неприятно място за живеене. Майки бият деца, мъже бият жени, мафията се самоизбива, а държавата бие всички. Налагаме слабия и сервилничим пред силния. Плюем по улиците, мразим всичко и мърсим навсякъде.
Наричат ни second-hand members, допуснати в Европейският съюз единствено по политически причини. Тоест, членството ни няма нищо общо с нито с културата, нито с качествата ни като нация.
Описват ни като страна, в която:
– бандити се стрелят по улиците, за кеф на дечурлигата и за ужас на полицията;
– плюенето по тротоарите и пикаенето в градинките се смята за върховен израз на независимост.
Германският експерт Клаус Янсен, изпратен от Брюксел за оценка на българския напредък обяви, че се е сблъскал със стопроцентова нагласа в стил „целуни ми задника” (‘kiss my ass’ attitude).
Преди него Дейвид Джонсън от лондонската полиция мрачно съобщи, че разполагаме с жестока и неконтролируема мафия.
Мисля си, те са по-напред в демокрацията, защо не са внимавали, когато са ни приемали? От наивност? От недоглеждане? Или поради простата брюкселска сметка, че комунисти-некомунисти, бандити-небандити, по-добре капиталите спокойно да се движат насам-натам, отколкото да залежават. Влизайте драги българи, не се събувайте, нищо че сте кални, важното е парите ви да са на сигурно място: в нашите банки. Пък и нали не миришат?
* * *
Гостувах на приятели в провинцията. Дойдоха още гости. Пекохме гъби, пихме вино, хората коментираха дереджето си; някой каза, че сме били европейци наужким.
Не липсваха и предложения към Брюксел.
1. Да се блокират сметките в задгранични банки на всички български политици, до доказване, че парите им не са крадени!
2. Чуждите предприемачи да не сключват сделки с български фирми, за които има доказателства, че са гангстерски.
3. Чуждестранните делегации да не приемат никакви почетни титли и медали от президента на България, който и да е той.
4. Брюкселските авторитети поименно да назоват хората, които създават на българите име на престъпна нация.
5. Винаги да имат едно на ум, че зад уж хуманната реторика на българските управници се крие голям среден пръст: пак ви прекарахме, тъпи европейци!
Колкото до мен, вмених си задължението навсякъде по света да изразявам своята крайна антипатия към хората, наричани погрешка „български политически елит”.
Откъси от подготвената за издаване книга „Демокрация до поискване” с автор Владо Трифонов
