То беше някога. Где такива хора и такива произшествия сега!
Нямаше партии тогава, нямаше партизани, нямаше закони за задължително гласуване — кой за когото си искаше, за него си спускаше бюлетина. Комуто пък не дохождаше и на ум даже за избори, като на дяда Рача Чобана, стоеше си горе в планината при козите, свирукаше си с тънка свирка кокаляна, дялкаше си с тънко ножче шарени хурки, живееше си на свобода и чист въздух н никой не го диреше, никой го не търсеше.
С години не слизаше в село. Забравил беше и сряда, и петък, и празници и ако му донесяха горе шарено яйце, да речем, ще се сети, че е Великден, ако му донесяха варено жито, ще познае, че е задушница.
Нито беше учен, нито от писмо разбираше, но от стара майка дете беше козарят и рядко от устата си отърваше приказка, ама речеше ли я, ръб ще улови и на място ще тропне като четвъртит камък на нов зид.
…………………………………………………………………………………………………………
Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили – щом има избори, всеки,мъж трябва да гласува. Инак – глоба голяма!
Мъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата.
Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а, направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът.
Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно:
– Помози ви бог, момчетааа!
– Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл! – обадили му се двама-трима.
– Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!
– Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика – му рекъл председателят на бюрото.
А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете.
– Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!…. Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!
– Кое кайеш? За глас ли нещо спомена?
Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по-високо:
– Дядо Рачооо – рекъл, – ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли?
– Хоо… – кимнал с глава старецът. – Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна – рекъл, – що да го не пусна, нали ще отърва глобата?
И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:
– Юряаа!… Юряааа!… Юряаааа!-…
Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата…
То беше някога. Где сега такива гласовити хора по нас?
откъс от разказа „Юряяя“ на Чудомир
Чудомир е творческият псевдоним на един от най-значителните български писатели и художници – Димитър Чорбаджийски. Чудомир е роден на 25.03.1890 г. в с. Турия, Старозагорска област. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (1913). Участва във войните, работи като гимназиален учител в Казанлък (1920-1933), специализира рисуване в Париж (1929-1930). До смъртта си (26.12.1967) е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. Член на Върховния читалищен съвет (от 1938). Първите му изяви в печата (1907) са карикатури и римувани злободневки, следват фейлетони, разкази, епиграми. Кратките хумористични разкази на Чудомир го правят изключително популярен, те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: „Не съм от тях“ (1935), „Нашенци“ (1936), „Аламинут“ (1938), „Кой както я нареди“ (1940), „Консул на Голо бърдо“ (1947) и др. Освен като писател и художник, Чудомир оставя име и като изследовател краевед, с изключителни приноси за музейното и читалищното дело.
