Отвъд есента
ОТВЪД ЕСЕНТА
Тя се усмихна. Аз й махнах с ръка
и есента като бисер проблясна,
разби се тихо, потъна вдън вода.
А тя ми каза: – Знаеш, вече си там,
където всяка дума носи опасност.
А аз само небрежно свих рамена.
Защото в дни от отвесни стени
и от улици безцелни и тесни
с богове, предричащи свойта смърт,
един човек бе посял дърво,
дървото – птици, а птиците – есен.
И есента ни пазеше до свойта гръд.
И мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри,
нарисувани в самота,
всички пътищата стигат до наш’те врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си, отвъд есента.
Та ти бе слънцето на онзи стар двор,
не се оставяй да залезеш без време,
не се оставяй да оставят по теб следи
всички тези недостигнати дни,
съществуващи, за да приемем,
че този свят е по-малък от мечтите ни.
И мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри,
нарисувани в самота,
всички пътищата стигат до наште врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си, отвъд есента.
И тя се сля със дъха на нощта,
а аз останах пред вратите на здрача,
заслушан в тази смешна и странна мощ,
с която се смеем тогава, когато
всички очакват от нас да заплачем
и горим леглата си за лека нощ.
И знам, така е било и ще бъде така,
това е част от живота, изглежда
и затова написах по стените ти:
“Бяхме силни, след това зли,
сега просто търсим надежда
в един свят, по-малък от мечтите ни”
Но мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри,
нарисувани в самота,
всички сънища стигат до наште врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си, отвъд есента…
Христо Караславов
