Още приживе около името на Филип Тотю се носели от уста на уста различни и невероятни слухове, каквито не съществуват за никой друг войвода от нашето Възраждане. Нечуваната смелост на Тодор Топалски (Тотю) от с. Гърците, близо до Килифарево, Великотърновско, пословичната му ловкост и хитрост, съобразителност и бързина; умението му да се изплъзва от смъртна опасност и безизходица (три пъти осъждан на смърт и затварян в зандани и… три пъти се откопчвал от куп синджири и вериги и успявал да избяга) – всичко това карало въображението на българи и турци да обградят името му с ореола на истинска легендарност.

За него, пише биографът му Филип Симидов, турското население вярваше, че Тотю не е обикновен човек, а е духът на някой стар юнак, който е оживял. Сведени над наргилетата вечер, турците казвали: „Как може, ако това е человек, да се изплъзне толкова пъти от нашите юначни караули, от толкова потери, от толкова войска и от толкова заптии… Това е джин (дух) оживял!“

Други пък смятали, че има криле под мишниците си (особено след случката, когато бил обграден в къщата си в с. Гърците и през покрива скочил отгоре над залегналите до къщата му заптии и избягал в гората).

За този случай свидетелстват документи от меджлиса във Велико Търново, в които са записани показанията на очевидците Басканоолу Хасаб Нишонджи, Билялаа и Рашид Гаваз. Именно тогава бил наречен „Канатлъ“ – „крилат“ и че „куршум не го лови“.

Славата на войводата, страхопочитанието и респектът към името му станали пословични както из Османската империя, така и в чужбина, след една небивала и нечувана дотогава битка. На 20 май 1867 г. в местността Пустията до с. Върбовка (дн. общ. Павликени) малобройната му чета се изправила срещу многолюдна въоръжена турска сила… И този път Ф. Тотю извел по-голямата част от четата си невредима от огнения обръч!

Подготовката на четата му в Румъния е съобразена с плана на Г. С. Раковски, според който в България едновременно трябва да влязат 4 чети с войводи: Филип Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър. Главната роля взема Ф. Тотю, като полага много усилия за снабдяването с храна, оръжие и облекло. Но така или иначе другите не успяват да се подготвят (само Панайот Хитов) и на него съдбата поднася жестокия „жребий“ да срещне големия удар на турската военна машина.

Филип Тотю влиза предварително във връзка със Свищовския революционен комитет, на който с писмо съобщава на комитетските дейци Янаки Ванков и Тома Пантелеев, че четата му ще мине близо до града и те трябва да осигурят най-големия каик – на Янко Демирбозана, за превозване на четниците му, когато настъпи моментът. В Свищов почват да се готвят да тръгнат с Тотювата чета 50 свищовлии. Усилено леят куршуми, приготвят фиеци и всичко останало.

За четниците си, които се събирали в Зимнич, Филип Тотю дава следната характеристика: „Момчетата бяха наистина отбор. До един бяха все здрави, едри и силни мъже, със загорели и внушителни лица. На вид – кротки и мълчаливи, те бяха смели и решителни хора, с калени натури, тъкмо сгодни за работата, за която се събираха.“

По-късно написаните си „Спомени…“ войводата съобщава, че те били облечени в униформи от шаячен плат със зелени чапрази и два реда жълти копчета отпред, обути с цървули и навуща, но на калпаците си имали лъвче, изрязано от тенекия.

Вероятно за пръв път Тотювите четници поставят лъвския знак на калпаците си, който става нещо като герб и за други бунтовници по-късно.

Знамето на четата било изработено по подобие на знамето на Първата българска легия: три хоризонтални ленти – съответно: червена, бяла и зелена (днес знамето ни е от същите цветове, но – бяло, зелено, червено). По средата е изобразен лъв, изправен, над него надпис „Свобода или смърт“. За знаменосец първоначално е избран Никола Странджата, а подзнаменосец – Иван Шипкалията.

Клетвата си четниците положили последната вечер преди отпътуването към българския бряг, точно по начина, установен от Раковски в неговия „Закон за горските чети“:  маса, покрита с черно платно, върху нея- кръст и Евангелие, два кръстосани голи ножа до Евангелието, на четирите кюшета на масата – запалени 4 восъчни свещи.

„Заклевам се, че ще пролея кръвта си за милото си и поробено отечество България! Че ще се бия с враговете на народа си и няма да отстъпвам, докато дишам под небето, и са обричам за благото на робинята наша майка България!“ – това гласяла клетвата за обричане в името на свободата.

Призори на 17 май 1867 г. четата на Ф. Тотю стъпва на българска земя.

На 20 май на разсъмване четата се настанила при р. Ломя до една воденица в гората, където по една случайност турците ги разкрили. Скоро гората на Пустията била заобиколена от башибозук от селата Върбовка, Горни турчета, Михалци, Горско сливово и още 7-8 потери от по 150 души. Дошла и войска-пехота и кавалерия от Търново, Свищов, Севлиево и Плевен. Сякаш че срещу турската „империя“ се вдигнали хиляди, а те били… само 30 души, които предизвикали такъв страх у османлиите! Филип Тотю разположил четата се във верига на 1 км разстояние дълга в гората зад дърветата…

Започнало невиждано сражение между турци и българи, продължило цели 10 часа. Захари Стоянов пише: „Мирната до него време малка горичка „Пустия“ превърнала се на касапница. Битката била гърди с гърди, от една страна гърмели пушки, от друга – звънели ятагани, а измежду – мнозина се борели като пехливани. Знаменосецът Иван Шипкалията бил заклан на място…“

Войводата разбира, че трябва да се направи пробив и четата да се измъкне от обсадата. Тогава се решава на безумно смела постъпка: Сам се хвърля сред турската сган с нож в уста, с ятаган и револвер в ръце и успява да разсече турчина Кара Бекир чауш и черкезина Осман ага.

Този невероятен лъвски и разярен вид на войводата изплашил турците, които се разпръснали, а Тотю с четниците излязъл извън обръча…

След освобождението Белочерковското поборническо-опълченско дружество начело със свещ. Петко Т. Франгов поставя железен кръст на дървото да напомня за този исторически ден, през 1909 г.

За престоя на четата край Бяла черква (Г. турчета) Бачо Киро пише: „В туй Тотюво време много хора пострадаха за правдини!“ Отражението върху българи, турци, чужди консули и преса на тая историческа битка било всеобхватно.

Интересна преписка е написал неизвестен духовник върху издание на „Новия завет“, намерено през 1850 г. в с. Сухиндол, а то е: „Да са знай кога мина бабаджанъ Тотю Киливарлу во Туркия сас 150 ( словом сто и питдисет) души.“ (разбира се – преувеличението е за респект – б. а.).

Захари Стоянов пише: „Тотювата четница стресна най-чувствително босфорските аги. Тя обърна вниманието на цивилизована Европа върху българите. Най-после тя даде право за гражданство на новата дума „комита“. Дума, която беше начало на турското пропадане!“

Пресата в тревога

Десетки турски и чужди вестници „чаткат“ различни и противоречиви сведения.

В-к „Дунав“, орган на Русенския вилает, г. III бр. „178/ 28.V.1894 г. пише: Като пристигнали и едно количество редовни войскари, започнало се едно сражение подобно на бой!…“ Същият вестник бр. 180/ 4 VI с. г. пише: „Ние знаем, че по особеното положение на Стара планина – там са съществували разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосци и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис: „Свобода или смърт“.

В-к „Македония“ г. I. бр. 28/ 10.VI. 1867 г., издаден от П. Р. Славейков, предпечатва дописка за сражението от сръбския вестник „Световид“: „В битката при с. Върбовка 50 души нападнати от 3 000 души се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен…“ В-к „Турция“ бр. 49/ 1.VI с. г. оспорва числото 70 и посочва само… 3-ма убити турци.

В-к „Свобода”, редактиран от Любен Каравелов в Румъния г. II бр. 12 от 1870 г. дава положителна и точна оценка: „Нашият черковен въпрос решиха не тия – султанът или пашата… Решението на нашия черковен въпрос дойде най-много от народните български чети, които минаха под предводителството на славните наши войводи Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.“

Битката е отразена и в картини на известни художници: Хенрих Дембицки, Клепарски и др.

За битката престарелият вече войвода казва: „Повечето останали живи свидетели от онези времена помнят онази страшна епоха на Върбовската битка… Докато има на света правителства като турското, докато те завиват с дрехата на лицемерието толкова неправди и жестокости, толкова кланета и тайни убийства… До тогава ще имаме Върбовка, Милин камък и Бузлуджа!“

Филип Тотю, това страшилище за турците и закрилник на българите, след Освобождението пасе говедата на с. Острица, Русенско, а след заселването си в Две могили, където намира последното си убежище, спира да тупти юнашкото му сърце на 22 март 1907 г.

Актуални и днес са думите му, писани в дълго писмо до Иван Кършовски (28. 12. 1870 г.): „Ако се водим по чужди политики, то ние сякога подире ще останем и нищо няма да свършим“ (постигнем – б. а.)

автор: Маргарита Атанасова – Арачийска
историк-филолог
гр. Бяла черква