Няма такова нещо като щастие, което да започва с „ако“ или „когато“. Това е бъдеще време без бъдеще. Време на страх и съмнения.
Затова спрях да започвам изречения с „ако“, да си давам обещания да се усмихна ако, да прегърна ако, да целуна ако. Даже вече не казвам и „когато“, особено „когато“ маскира „ако“. Уморих се да чакам да дойде това време, когато ще имам всичко, за което мечтая и ще бъда щастлива, доволна и цяла.
Мога да запълня една липса, но веднага се отваря друга. Верига някаква се образува, която ме засмуква и животът ми се превръща в надяване и разочарования. Все едно безкрайно дописвам изречението: „Не сега, чакай, не му е времето сега да празнуваш, ще отвориш шампанското, когато…“
Но се осъзнах някъде по средата на това нелепо и ужасно дълго изречение. Сетих се, че то може да няма край, защото съюзите „ако“ и „когато“ навързват прости изречения едно след друго, докато всичко не стане толкова сложно, че се изгубвам като подлог, а на сказуемото просто му доскучава.
Досадното клише, че единствено възможното време е „сега“, вече не ми се струва нито досадно, нито клише.
Животът е поредица от моменти. Някои ме усмихват, други ме разплакват. Някои ме екзалтират, други ме натъжават и по средата има толкова нюанси.
Но животът е поредица от моменти и всеки момент има право. Всеки момент ТРЯБВА да бъде преживян и изживян до края. Как мразя това ТРЯБВА! Но, ако пропусна някой от тези моменти, зейва дупка. Поредната липса.
Затова започнах да се уча да разделям живота на години. Първата специална година беше тази. Нея я разделих на месеци. Всеки месец се оказа по-лесен, ако е поделен на седмици. А седмиците просто олекнаха, когато си дадох сметка, че са съставени от дни. Дните… тях, както се досещате, раздробих на часове.
Имам в годината „тъжни“ дати. Няколко са. Напоследък се хванах, че ги чакам. Защото те ми дават право да страдам (ако не ми личи, е героизъм), да охкам (обаче да вървя с изправена глава), да се съжалявам (насаме, вместо да призная пред приятел, че ми се плаче) и да не си позволявам никаква, ама никаква радост.
Бяха като 209-сантиметровата летва на Стефка Костадинова – непосилна височина за мен. Тази година ги изиграх тези черни дни, измамих ги. Като си позволих изреденото по-горе. Страдах, плаках, съжалявах за всичко, което ми се беше и не ми се беше случило. Имах време за всичко в тези 24 часа.
Те ми стигнаха да бъда тъжна, много тъжна. И дори ми останаха няколко часа да избърша сълзите, да си взема душ и да изляза пред света с наистина гордо вдигната глава, защото най-сетне си повярвах. Оцелях. Въпреки всичко. Жива съм. Имах време дори да празнувам себе си. И да се наспя най-после. И така се справих с всеки един от тези белязани с черно дни в личния ми календар.
Това научих тази година. Смисълът на времето „сега“. Важно е какво искам сега, какво ми се прави сега, с кого ми е добре сега.
Страхувам се понякога от утре, залитам към „ако“ и „когато“, даже наливам масло в огъня с подлото „ако бях взела другото решение“… Тогава разделям и часовете на минути, минутите на мигновения и се хващам за всяко следващо вдишване. По-истинско СЕГА от поемането на дъх няма.
