Как разбираме, че свободата ни е довела прекалено далеч? Когато виждаме неща, които не ни харесват, но се примиряваме с тях. Това най-често показва подчинено общество. Но сред нас е малко по-особено: подчинени сме на самите себе си.
Забелязваме чуждата наглост, самолюбието, подлостта и измамата около нас и вместо да се съпротивляваме с тях, ние по-скоро ставаме част от тях, техен пълнеж, защото се оказва, че това е по-лесният избор. Така причиняваме страдание на други, които също ще недоволстват прекалено кратко, преди и те да се гмурнат в океана на все надолу затъващите.
Това представлява подсъзнателното подчинение, което води все пак до едно и също, както и явното подчинение – господство на онова, което по принцип отричаме. Но защо го отричаме, а после го следваме?
Всичко това може да бъде оправено от самото му начало. Хората стигнаха до непочтеността не защото са скрити демони от дълбините. Стигнаха дотам, защото ние, моралните хора, го допуснахме. Защото им дадохме пространство и ги толерирахме. В ден днешен продължаваме да го правим. Решихме да сме толерантни към хора и поведение, които не го заслужават. А сега те ни повличат със себе си, защото от толерантност и безхарактерност, ние изгубихме самите себе си.
Изгубихме онова, което се нарича човешко. Решихме да стоим отстрани и да гледаме, да негодуваме, но тихо, да не се чуе. Решихме да мълчим и да се правим, че не виждаме очевидното. Защото на никого не му стиска да се изправи и да заяви „Аз ще действам по правилата. Аз ще извоювам целия си живот така, както трябва“.
Няма по-голямо удовлетворение от това да знаеш, че правиш добро. Да виждаш успеха си като звездно небе и да знаеш, че то е твое, защото ти си успял да го постигнеш без да се е налагало да вървиш по главите на другите.
Изчезна равенството между хората. Сега се разделяме на бедни и богати, на гримирани и негримирани, на такива с хубави коли и на онакива с грозни коли. Сякаш в последния си дъх някой ще се интересува за колата си повече отколкото за това какво е направил всъщност с живота си.
Повечето хора си мислят, че нямат друг избор, освен да тръгнат по грешния път. Безпокоят се, че, ако не станат част от злото, то ще ги премаже. А тъй като всеки се стреми да оцелее по един или друг начин, най-уплашените най-бързо стават жертва на това зло, което лесно ги превръща и в нападател. Накрая става ясно, че се превръщаме в нападатели, за да не бъдем жертва на други нападатели.
И така се съревноваваме кой ще бъде най-наглият и най-подлият, защото той ще вземе най-много. А тайно всеки от нас критикува и обижда този човек, защото осъзнаваме, че действията му са неморални. Стигне ли се до нашия ред обаче, забравяме думите си и действаме по същия начин. Защото, в края на краищата, всеки гледа основно своето благополучие.
Не защото няма какво да направим. А защото не искаме, не ни се занимава или ни е страх, но каквато и да е причината, оставаме там, на дъното, и явно много ни харесва, защото нямаме намерение да мърдаме оттам. Още повече, докато се подчиняваме на неморала и дори решаваме да го следваме, защото е по-лесно и удобно, обществото ще копае все по-надолу.
Така ние си мислим, че се справяме отлично с живота си, стремим се да се затворим в най-малката общностна единица, а именно – семейството (ако имаме такова). Целите ни стигат дотам да устроим добро бъдеще за себе си и за семейството си, но не осъзнаваме, че, глобално и генерално, човечеството се провали в своя път.
Провали се в това да създаде и запази морала и нормите на своите и предходните поколения. Провалихме се в това да бъдем хора на ниво. В това да живеем в 21 век така, както се предполага, че интелигентни хора биха живели.
Така, мислейки само за себе си, ние не мислим за децата си и техните деца. Не ни минава през ума къде ще свърши пътят ни и чий друг ще започне тогава. Въобразяваме си, че взимаме най-правилните решения, защото можем да си ги позволим, но те дават отражение в обществото, в което живеем.
Не е светът ужасен, нито държавата, ужасът се създава от хора, нека не го забравяме. Промяната не идва сама, тя идва най-често от най-ниските звена, защото те са най-многобройни.
