За пореден път пред ЕС, пред Българската, Сръбската и Македонска държави поставяме въпроса за Българските земи – отнети по силата на същия пакт, пише Монт ПРЕСС.
Академик Йордан Стоилов Иванов – член на Управителния съвет на Организацията на обединените българи и Анна Зографова – член – кореспондент на МАБИК.
74-години след подписването на Крайовската спогодба, немалко честни и достойни българи в родината и по света си задават въпроса – ще бъде ли използван модела на Крайовската спогодба от 1940 г. от Европейската общност и великите сили като мостра на документ, за връщане за незаконно отнети български земи?! От позицията на времето събитията днес се възприемат като продължение на търсения начини за помирение на европейските държави, участвали в тази баталия, по-голямата част от които днес са членки на Евросъюза.
Според юристи експерти клаузите на този договор са престанали да съществуват, т.е. земите, наречени „Западни покрайнини“, които са ни били отнети, би следвало автоматично с деня и часа на изтичане да бъдат върнати на Република България.
По силата на същия документ от 27 ноември 1919 г. са били нарушени основни норми на международното право. С този документ са орязани изконни български земи, в които населението над 90% е чисто българско. Иде реч не само за Западните покрайнини, а и за Македония, за Беломорска Тракия. По силата на документа е било препотвърдено и румънското владение над Южна Добруджа.
„Не мога да се примиря с тази несправедливост и определено смятам съвсем отговорно, че трябва да се настоява за мирна ревизия на този договор!“ – това са думи на върховния конституционен прокурор акад. Проф. Борислав Йотов.
Стана известно и, че по повод годишнината от подписването на пакта, която е на 27.11.2016, вече е връчена и петиция със същото искане на Зинаида Христова, ръководител на Европейската Комисия у нас. Внесено е изискване към ЕС да се произнесе по този въпрос. И тъй като документът вече няма давност следва Ньойският договор да се обяви за невалиден. По силата на този казус Западните покрайнини в Сърбия и регионът на Струмица в днешна Македония следва да ни бъдат върнати обратно.
Ньойският договор както вече е известно е бил подписан на 27.11.1919 г. между страните – Царство България и страните от Антантата. С този документ е поставен край на участието ни в Първата световна война. Всички знаят, че церемонията по подписването се е състояла в родовото имение на френския граф Дьо Ньои, рицарят-тамплиер, сразен от могъщия български цар Калоян на бойното поле в култовата битка, в която е пленен и самият фламандския император Балдуин. Заради този факт рицарите не можаха да простят на България. По силата на Ньойския пакт Българското царство се е задължило да предаде на Кралство Сърбия, на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – селата в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поела управлението на Беломорска Тракия, но станало ясно, че Беломорска Тракия е била договорена за Гърция. Било е и потвърдено, че е ставало въпрос и за владенията над Южна Добруджа.
Доводите на юрист по този въпрос е извел акад. Проф.Д-р Борислав Йотов в своята юбилейна книга, озаглавена „България над всичко и над всички” – 150-а поред, чиято премиерата се състоя в Голямата зала на Дома на юристите на 4 април /2014/.
Върху бялата корица на същата книга академик Йотов е поставил една уникална историческа карта на България, включваща изконни български земи, в това число и Западните ни покрайнини. Така по силата на този документ „От 235 000 кв. км България е била принудена да се свие до 111 000 кв. км.” Това коментира юристът, уточнявайки и, че и „Турция е дължала компенсации на България в размер на не по-малко от 20 млрд. щатски долара“ Акад. Проф. Д-р Борислав Йотов постави още и въпроси за дълговете на цели 37 държави към България, в размер на обща стойност от над 60 млрд. щатски долара. /Нека не забравяме, че книгата бе издадена в уважаваното Издателство за юридическа литература./
Кой е акад. Проф. Д-р Борислав Йотов – експерт и Доктор по право с 40-годишен професионален стаж само като прокурор. Бил е заместник-районен, районен, заместник-градски, и.д. градски прокурор на София, прокурор в Главната прокуратура (сега Върховна касационна прокуратура). Университетски преподавател по наказателно, международно наказателно и интелектуално право. Защитил е докторска дисертация на тема „Международно правно сътрудничество в борбата с тероризма“.
Автор е на учебници по Наказателно право, Основи на правото и първите у нас учебни трудове по международно наказателно право и право на интелектуалната собственост. Автор е и на 150 научни и художествено-публицистични книги. Най-известните сред тях са: „Из дневника на прокурора”, „Преди разсъмване е най-тъмно”, „Въжето се къса там, където е най-тънко”, „По следите на престъплението”, „Станете, съдът влиза”, „Наказателният процес срещу Васил Левски”, „Ние българите”, „Кой уби Луканов?”, „Престъпната пирамида на властта”.
За книгата си „Империите са мъртви – България е още жива” е награден с Голямата награда на Асоциацията при ООН „Феномени” и с юбилеен медал на Организацията на Тракийските дружества в България.
За професионални постижения акад. Борислав Йотов е награден с почетен знак на Съюза на българските юристи и с личен почетен знак І-ва степен – златен на Висшия съдебен съвет.
Акад. Борислав Йотов е член на Съюза на българските писатели и на Световната организация на писателите криминалисти AIEP. Член е на Българската асоциация по международно право. Бил е председател на читалище и три мандата народен съветник и председател на Комисия по законността.
При изселването на българите от Северна Добруджа е имало затруднения, защото е трябвало да се изселват само хора, които са записани като българи при преброяването от 1930 г., но наяве излязла и асимилаторската политика на Румъния, защото цели български села са били записани като румънски. Освен това българското правителство е трябвало да заплати на румънското сумата от 1 млрд. румънски леи. Ст. Трифонов пише още и, че „по-късно този въпрос се уреждаше сравнително безболезнено. Българското правителство успя да закупи на международните валутни борси големи количества обезценени румънски леи, които свършват добра работа.“ И. Димитров съвсем точно пише, че „след четвъртвековно чуждо иго Южна Добруджа се върна при майката-отечество“.
Шестдесет и седем хиляди души коренно българско население в Северна Добруджа са били разменени с румънските колонисти, настанени в Южна Добруджа след анексията й от Румъния. След успешното възвръщане на Южна Добруджа българската дипломация изразява благодарности и в Лондон, и в Москва, което не се харесва на германците и Рибентроп остро протестира срещу това.
В тази връзка ако трябва да коментираме казуса, следва да припомним следните важни исторически факти и моменти: оказа се, че само две са били самостоятелните инициативи на България, без намесата на Великите сили, осъществени през ХІХ и ХХ век, след Освобождението ни от турско робство: Обединението на Княжество България с Източна Румелия, с обявяване Съединението и подписването на Крайовската спогодба от 1940 г. По силата на втория исторически документ, който е предмет на нашето изследване, по мирен път ІІІ българско царство, в лицето на цар Борис ІІІ възвръща отнетата по силата на Ньойския договор Южна Добруджа. И в двата случая се извършва акт по буквално връщане на изконни български територии, населени с българско население и българско самосъзнание. Практическото осъществяване на второто събитие, след признаване статута на Косово, генерира обединителен патриотичен фокус, около който би могла да се консолидира българската нация. Защото Република България като член на Евросъюза и НАТО, с територия една четвърт от Балканите остава в правото си да постави на масата на европреговори и въпросите, премълчавани повече от половин век – за изконните български територии, както и за произтеклите в този период проблеми с нашите диаспори, в региона на Балканите.
В контекст на т.н. “трагедия на Република Сърбия” днес бихме могли да кажем, че тази наша западна съседка едва сега изживява случилото се с България през 1919 г., след подписването на Драконовския Ньойски договор.
“Косово се оказа сръбският „Ньойски договор“ – написа наскоро неизвестен потребител в Чата на Интернет – “и те се облажиха много тогава, за наша сметка. Защо не се сетиха, че сме братя тогава и ни заграбиха Македония и Западните покрайнини?! Защо не ни ги върнаха така от братски чувства?! Сърбите са ни причинили повече вреди, отколкото гърците дори, защото те все така, в изблик на братска любов ни нападнаха в гръб и абсолютно непредизвикани, когато нашите предци извършваха Съединението. Изядоха “Големия” и добре, че беше Австро-Унгария да ни спре, че сега май нямаше да има и Република Сърбия!…”. – Така завършва точно невероятният коментар на същия неизвестен автор, в дискусия по проблемите около признаването на Косово.
Нека да припомним – по силата на Ньойския договор на 27.11.1919 г. от България е откъсната “жива плът”: 1. Западните покрайнини; 2. Струмица; 3. Южна Добруджа; 4. Западна Тракия със земите между поречията на реките Марица и Места. 5. Зайчар. Затова днес ние продължаваме да сърбаме и попарата на последиците от наложеното “самосъзнание” на българите и от Вардарска Македония, самоопределящи се като македонци, което е резултат както на сръбския терор, така и на провалената стратегия на Коминтерна от 50-те години на Миналия век по ситуирането на несъстоялата се Югофедерация, в която НР България е трябвало да стане Седмата югорепублика.
Известно е, че Социалистическа Федеративна Република Югославия беше създадена по изкуствен начин, от западните „Велики сили“, с благословията и на Коминтерна, с цел да не се допусне окончателното обединение на българските територии. В зората на демокрацията България събори своята “Берлинска стена” – т.е. свали петолъчката на 4.10.1990 г. , с което фактически се качи на релсите на демокрацията. Преходът – уви за съжаление, който и в момента продължава, се оказа изключително труден. Защото не бе осъществен точно по планирания сценарий, а във властта попаднаха политици, с двойни бракове, със съпруг или съпруга от съседни държави, които и в момента продължават да провалят териториите и политиката на Република България, съобразявайки се с мненията на своите роднини и съветници.
Антон Ж. Иванов в “Дълг на българската държава” или “Отново за гражданството на жителите на „новоосвободените земи„, придобили българско поданство през 1942-1944 г.” коментира следното: ”Сърбия до 1913 г. е била една малка държава, с територия от около 50 000 кв. км! След 1913 заграбват Вардарска Македония (26 000), Косово и Санджак! В Повардарието, забележете, още по времето на Първата Балканска война се установява жесток военно-полицейски репресивен антибългарски режим! Българските училища са затворени, учителите избивани, българските свещеници прогонени! Масови репресии срещу българското население, които стигат апогея си при зверското потушаване на избухналото на 16 юни 1913 г. Тиквешко въстание както и на българо-албанското Охридско-Дебърско въстание”.
Стотици хиляди се оказаха днес неасимилираните българи не само от района на Западните покрайнини, а и от цяла Македония, от Поморавието – Ниш, Пирот, Враня, Сурдулица, от Косово, Гърция и от Албания, които са запазили лични документи, кръщелни свидетелства от екзархията, военни книжки, училищни дипломи и лични карти от България, издадени им като на български граждани до 1919 г. На много от тях държавата ни впоследствие дори е изплащала пенсиите. На 7 септември т.г. се навършват точно 990 г. участва и в създаването на 68 години както вече споменахме от подписването на Крайовската спогодба. Ситуирането й като документ, обаче започва още от 1938 г., когато българският цар Борис ІІІ става посредник в подписване на Мюнхенското споразумение през 1938 г., по силата на което Германия на Адолф Хитлер си възвръща Судетите – Судетските земи, населени с немци. От този момент започва старта на грандиозния германски завоевателен марш и началото на Втората световна война. За да запази България, Българският монарх цар Борис ІІІ тогава подписва и присъединителен договор към Тристранния пакт – Оста Рим-Берлин-Токио, цената на който е била ревизията на Ньойския договор, при което със съдействието на Германия и СССР се постига подписване на Крайовската спогодба на 7.ІХ.1940 г. По силата на този документ, по мирен път Румънското кралство връща на царство България Южна Добруджа. Договорът е включвал клаузи и по “обмена на население”, по силата на които румънското малцинство от Южна Добруджа се задължавало да напусне тази територия, а българското – Северна Добруджа. Тогава над 100 000 румънски поданици са били изселени и почти толкова българи от Северна Румъния са се завърнали в родината. В същата връзка любопитна е и една друга статистика: оказва се, че към момента на анексирането на територията към Румъния, през 1913 г., от 286 000 жители по статистически данни – само 10 000 са били румънци. По данни от последното преброяване от 2001 г., в областите Добрич и Силистра (т.е. Южна Добруджа) у нас само 57 души са се самоопределени като румънци.
В периода между 21.ІХ.1940 – 1.Х.1940 г. правителството на министър-председателя Георги Кьосеиванов е извършило по мирен път фактическите практически действия по приемането на върнатата територия на Южна Добруджа както и размяната на поданици. Трудовите войски на царство България в този момент са получили спецуказания по събиране на реколта, разораване и сеитба в плодородната изконно българска земя Южна Добруджа – българска територия още от времето на хан Аспарух.
Първият генерален управител на същата тази уникална плодородна добруджанска земя е бил генерал – лейтенант Георги Попов, герой от войните.
На 5 септември 1944 г. СССР и Царство България влизат във война, при което армията на ІІІ Украйнски фронт под командването на ген. Толбухин навлиза в страната. След 9.09.1944 г. когато на власт идва Отечественофронтовското правителство, всичките тези земи, по силата на международните договорености, с изключение единствено на Южна Добруджа са останали извън пределите на ситуираната Народна Република България. Няколко милиона българи от Вардарско, Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Егея също остават извън границите на НР България.
Същевременно на 28 октомври 1944 г. с подписването на Съглашението за примирие между „Съюзените народи“ и Царство България, българската администрация и българската армия са били задължени да напуснат българските територии в Северна Гърция и в новоситуираната Югославия като по силата на Параграф 2 от примирието, страната ни е била задължена и да анулира всички законодателни и административни актове, свързани с тези земи.
След като сега се кове новият европейски закон, за всички, прилежащи в европейската общност народи, с общо законодателство и т.н. е редно да се вземе ново генерално решение за преразглеждане, преподписване, преразпределение и връщане заграбените земи на България.
Днес, повече от 70 години след ревизиране на събитията, произтекли с балканските държави и територии, наложени от Великите сили след Втората световна война, вече е време големите силни политици на Европейската общност да постъпят достойно и честно спрямо българското население, българските земи и България. За да се решат един път и завинаги големите предстоящи конфликти в тези малки балкански републики, единствено ситуирани върху българските земи. За да не останат Балканите да бъдат вечният “Барутен погреб на Европа“.
