Дъщеря ми Софи е една от пълните отличнички в своя клас – шестици отгоре до долу, в 4-ти клас на едно от може би най-добрите училища в града. Тя е ученолюбива, прилежна, изрядна с дисциплината си и с отношението си в часовете и извън тях. Казано по друг начин, дъщеря ми е перфектна ученичка (знам това и от съвсем личен опит, тъй като въпреки, че е много самостоятелна, понякога ѝ помагам да се подготвя за някои уроци или домашни). И като всеки родител на подобно добро дете, аз много се гордея с нея – както заради успехите й в училището, така и в спорта (танците)!

Напоследък се замислих дали дъщеря ми всъщност не е прекалено перфектна ученичка.

Наскоро на плажа разговаряхме със Софи и аз я попитах за нещо, свързано с историята, за което знам, че са го учили по предмета “Човекът и обществото” (нещо като нашата “История”). Детето ми се замисли за момент, а по погледа й разбрах, че не е сигурна какво я питам и какъв следва да е отговорът. След което ми каза “Тате, учила съм го това, но ние взехме този урок в началото на срока и аз вече всичко съм забравила!” А когато я попитах за още нещо, свързано с темата, тя ми каза “Ама на нас това не ни го искат да го знаем!”

Голямото зубрене

Този разговор на плажа (и допълнителни наблюдения и впечатления от учебния процес през годината, разбира се) ме провокира да се замисля (за пореден път) каква огромна по обем информация и аз самият съм поглъщал в училище – невъобразими количества сложна материя по математика, български език и литература, биология, история, химия, физика и т.н. Формули, теореми, аксиоми (завърших Математическа гимназия), дати, исторически събития, имена на хора, химични елементи и формули, венчелистчета, чашелистчета, амплитуди, сили на триене и опън и т.н. и т.н. Много от тези неща е трябвало да уча и възпроизвеждам наизуст, за да получа така желаните шестици!

В последствие – здраво зубрене в университета – висша математика, детерминанти, транспортни задачи, интеграли, имена и събития от всякакъв характер, икономически теории, статистически формули и коефициенти, финансови термини, разпоредби и тенденции, активи, пасиви, балансова стойност, синтетични и аналитични сметки, маркетингови теории, термини, мениджърски теории, психология, философия, търговският закон… Научаваш (я го разбираш, я не), възпроизвеждаш на изпита, получаваш оценка, минават 3 дни, забравяш всичко. И така до следващия изпит.

Когато стане дума за образование, задавам си въпроса “Какво от това, което съм учил в най-дълбоки подробности (или поне така съм си мислел – че е в дълбоки подробности) помня днес и какво от него ми върши някаква работа?” Отговорите понякога дълбоко ме натъжават, защото ми навират в очите спомена за едно безвъзвратно изгубено време и за похабена значителна енергия (аз лично наистина се стараех и като цяло учех здраво), а в отговорите на дъщеря ми съзирам подобна тенденция – в училище да се учат огромен брой абстрактни, неясни, нерядко неприложими или напълно ненужни неща (или преподавани по неподходящ начин), които много трудно се разбират и естествено – ужасно бързо се забравят.

Какъв е резултатът от всичкото това бъхтене?

Какъв е резултатът от това голямо бъхтене, което наричаме “учене” (двуцифрено количество години)? Затъпяване! Затъпяване, причинено от учене (каква ирония) в комбинация от други неща като групово единомислие, страх от поемане на лична инициатива, липса на креативност, дефицит на персонална отговорност, самоцелен стремеж към получаване на висока оценка (а не на знания и умения), подмазване на висшестоящите, от които зависи оценката, и др.

За всичко това пише в своята книга “Затъпяване. Скритата цел на държавното образование” Джон Гатоу – вече пенсиониран учител с почти 30 годишна учителска практика, автор на няколко книги по темата за образованието, отличен с награди за “Учител на годината на град Ню Йорк” и “Учител на годината на щат Ню Йорк”. И добре, че са престижните награди, които малцина получават, за да бъдат взети под по-сериозно внимание критиката и идеите на Гатоу за съвременното образование, в противен случай някои с лека ръка биха махнали и отбелязали “Какво ме занимавате с някакъв си учител?!”

Представяне на “Затъпяване. Скритата цел на държавното образование”

Направих кратко видео представяне на книгата на Джон Гатоу “Затъпяване. Скритата цел на държавното образование”, вижте го:

“Затъпяване. Скритата цел на държавното образование” е подходяща за разнообразни групи читатели – родители, учители, ръководители. Всеки читател може да открие в нея теми за размисъл, да направи изводи за състоянието на образованието в момента, както и сам да прецени какви са перспективите пред образованието в близко и по-далечно бъдеще. А перспективите пред образованието и пред продукта на това образование – учениците и студентите, уви, не са добри и не вярвам да има трезвомислещ човек (без розови очила), който да не се съгласи с това твърдение.

Плодовете на образованието

Мине се не мине някоя и друга седмица и откривам в новините статии или репортажи от сорта “Няма хора за заемане на мениджърски длъжности…”, “България е на последните места в Европа по…”, “Българските служители нямат умения за…” и др. Отделно от това, тъй като управлявам онлайн книжарница, имам прекрасни наблюдения за това колко хора четат литература за професионално и личностно развитие (подсказка – не са много, защото никой “не им го иска”, както се изрази дъщеря ми). Защо това е така? Защо сме на последните места? Защо в нас липсва инициативата, желанието за промяна, поемането на лична отговорност, жаждата за нови знания, предприемаческия дух, нуждата от приключения?

Много и различни са отговорите, но един от тях е свързан с образованието. Защото образованието ни е такова, затова и ние сме такива – просто берем от плодовете му и се храним обилно с него. Както вече отбелязах, държавното образование има цел и както я разкрива Джон Гатоу – това е целта на “затъпяването”. При това, забележете, Гатоу критикува най-вече американската образователна система, в която е работил и се е развивал и която е огледало на американската икономика – какво да говорим за българската образователна система, която е огледало на българската икономика?

В книгата си Джон Гатоу подробно разказва на какво всъщност учи децата, като събирателен образ на учителското съсловие и системата на държавното образование. Става дума за седем урока, на които учителите учат учениците и които водят до тяхното затъпяване, и те са:

• Объркване – всичко, което се преподава на учениците е извадено от контекст. Разрушени са всякакви връзки, преподават се прекалено много неща, насърчава се колекционирането на разпокъсани факти.
• Класова принадлежност – всяко дете да си знае гьола. Децата трябва да стоят в класа си, да са номерирани, да са вързани с други номерирани деца. Децата трябва да се страхуват от по-силните класове и да им завиждат, а по-слабите – да презират. Така те си научават мястото.
• Равнодушие – учителите учат децата да не се интересуват прекалено много, макар че може да дават вид на обратното. На помощ идват звънците – те накъсват учебния процес и правят ученето невъзможно, спират децата и ги карат да забравят какво са учили, за да преминат към другия час, което води до равнодушие. Звънците инфектират всяко начинание с равнодушие.
• Емоционална зависимост – чрез оценки, звездички, пчелички, усмихнати и намръщени човечета учителите карат децата да подчиняват волята си на предопределената от властта йерархия.
• Интелектуална зависимост – добри са онези ученици, които чакат учителя си да им каже какво да правят. Това е важен урок, който сме научили прекрасно в училище – винаги да чакаме някой, който знае повече от нас да придаде смисъл на живота ни.
• Условна самооценка – самооценката на децата трябва да зависи от нечие експертно мнение. Затова и класът е непрекъснато оценяван и критикуван.
• Няма къде да се скриеш – децата са под непрекъснат надзор, нямат лично пространство, нямат лично време в училище. Децата дори се поощряват да доносничат едно за друго пред учителя. Домашните работи са най-изтънчената форма на постоянен надзор – дори и у дома детето е ангажирано с всички сили от системата на образование и не може да се откъсне от нея.

Резултатът – затъпяване!

“Но как така без образование, та нали иначе децата няма да могат да четат, пишат и смятат!?”

Наскоро в една родителска среща на класа на дъщеря ми (това най-често е 100% загуба на време, като логична форма на самоизява на същата тази образователна система, която коментираме) слушах как класният ръководител (иначе симпатичен мъж) изисква от децата да не се използват калкулатори в час по математика. “Да се научат да смятат сами, затова го иска, точно така трябва, браво!”, разясни ми ситуацията един баща, седнал отляво на мен на чина на последния ред в стаята. Все едно, че най-важното нещо в математиката е да можеш да смяташ на ръка!!

Колко от вас смятат на ръка в момента, ако им се наложи нещо по-сериозно като сметки – в работата ви, в бизнеса ви, в домакинството или личния ви живот? И чувствате ли се истински по-умни, като правите сметките на ръка? Аз лично не си спомням от кога не съм смятал на ръка, на компютъра си имам “елка”, както и у дома – ползвам тях и се чувствам добре при мисълта, че няма да допусна грешка в сметките. Да, знам как се умножават две двуцифрени числа на ръка, и какво от това? Продавал съм продукти за стотици хиляди и дори милиони левове, без да ми се е налагало да смятам на ръка, водя бизнеса на “Сита Мениджмънт Консулт” ООД (което е свързано с цифри и отчети) без да смятам на ръка, пазарувам в магазина, водя си отчет за разходите и всичко останало, ползвайки елементарен калкулатор, и като гледам, всички около мен правят същото. Тогава?

В книгата си “Затъпяване. Скритата цел на държавното образование” Джон Гатоу изказва становището, че за да се научат децата да смятат, както и да четат и пишат, не е нужно да посещават училище 12 години. Основните умения за четене и смятане според наблюденията на Гатоу изискват около 100 учебни часа. В какво тогава преминава цялото останало време на учениците, толкова години наред?!

Заплати срещу реформи

Спомням си учителската стачка преди няколко години, по времето на правителството на Сергей Станишев, която някои самозабравили се държавници бяха определили като “седянка”. Учителите протестираха тогава, но за какво? За заплати. Аз съвсем не твърдя, че нямат право на по-високи заплати, в този труден живот и в тази трудна и отговорна професия, но все пак – по-високи заплати в замяна на какво?

Тогава от правителството изтъкваха аргументи – “ОК, може би ще преговаряме за по-високи заплати, но насреща ще искаме реформи”. На повърхността звучеше логично, но никой от министерството на образованието тогава си нямаше (и все още си няма, за съжаление) хал-хабер какви точно реформи следва да се направят. Защото, ако някой, от когото зависи образованието иска да направи нещо добро за всички, за 4 годишен мандат като министър или по-нисш ранг чиновник все би могъл да направи поне едно нещо – да провокира така нужният ни обществен дебат за образованието. Този дебат продължава да се отлага и да не се води, докато същевременно за образование се харчат огромни суми всяка година. На фона на продукта, който това образование създава, всякакви подобни разходи са пълна загуба.

Спомням си как преди време, когато на книжния пазар излезе прекрасната книга “Елементът. Как всичко се променя, когато откриете страстта си”, от издателство ROI Communication организираха представянето й пред висши представители от Министерството на образованието, науката и младежта. Новината, че лично министърът ще “присъства” на представянето (забележете, глаголът е “ще присъства”, вместо далеч по-нужното поведение – “ще участва”) е отразена сухо в секцията с новини в сайта на МОН – “На 20 септември, понеделник, професор Сергей Игнатов – министър на образованието, младежта и науката – ще присъства на представянето на книгата „Елементът” на сър Кен Робинсън (18.30 ч., Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”).”

Е, добре, присъствал си, взел си със себе си свои сътрудници, всички сте получили по един екземпляр от “Елементът” – чудесна книга с пряко отношение към образованието, истински важните неща в живота, успехите и високите постижения. Книга с примери, с идеи, с истински истории на хора, които целия свят познава. Какво последва, след като “присъства” на представянето? Какво направи (мина почти една година)? Какво се опита да промениш, да подобриш в същото това образование, за което отговаряш?

По подобен начин стоят нещата и във висшето образование, по-специално в икономическите специалности (пряко отговорни за благосъстоянието и развитието ни), за които поне аз имам някакви наблюдения. Системата се възпроизвежда успешно всяка следваща година, няма промени, няма истински постижения, няма и поводи за оптимизъм и очаквания за успехи в бъдеще. Видимо равнодушие цари по всички нива в системата на образованието.

На читателите, които посегнат към тази прекрасна малка книга на Джон Гатоу – “Затъпяване. Скритата цел на държавното образование” гарантирам, че няма да останат равнодушни към темата. Книгата е написана на отличен език, на моменти звучи сурово и някак жестоко, но това е реалността, това е посоката – затъпяване. Джон Гатоу не си измисля нищо, анализира и представя проблемите по един обективен начин и през цялото време, докато четях книгата имах чувството, че говори за нашето образование, не за нечие чуждо. Именно поради тази причина я намирам за актуална и за препоръчителна за прочит и разбиране.

Все пак, има ли някакви алтернативи пред затъпяването?

Напоследък се старая все повече и повече да разговарям със Софи. Използвам случаите, в които сме заедно, да речем когато се прибираме пеш отнякъде към дома, за да ѝ разказвам неща от историята, от света, за държави, в които съм пътувал, за книги, които съм чел… Питам я за мнението ѝ, искам да чуя и нейната гледна точка, насърчавам я да опитва някои нови неща.

Подобни са и посланията на Джон Гатоу, това е начинът – връщането към корените на образованието в семейната среда, към натуралното, продължително, непрекъсваемото, непринудено общуване в дома, към средата на игрите, пробите и грешките, в която детето учи по естествен път, съпреживявайки и участвайки лично, съгласно правилата на пирамидата на учене.

Други алтернативи на този етап аз не виждам за работещи. Не си правя илюзии, че хората в образованието изведъж ще се събудят от летаргията, в която са изпаднали, ще започнат трескаво да режат клона, на който седят и ще признаят на всеослушание, че получават пари за нещо, което не ражда нищо друго освен затъпяване (с някои редки изключения, които потвърждават правилото). За мен единствената алтернатива е осъзнаването на родителите, че системата не работи, че тя не дава на децата нужните им нагласи, знания и умения и само тогава може да се разчита, че системата ще се реформира поне отчасти, при това с прякото участие на родителите във всичко това. Все пак, става дума за техните собствени деца.

Именно от тези съображения ви разказвам за “Затъпяване. Скритата цел на държавното образование” – книга, която може да ви провокира към сериозен размисъл, към критична мисъл, към анализ. В книгата ще узнаете как се е зародила съвременната система на държавно образование, кому е изгодна тя в момента, има ли основание да се смята, че има конспирация срещу образователната система, до какви резултати води всичко това и какви са възможностите, за да се променят и подобрят нещата.

Неизвестен автор