Никой от нас не обича да бъде лъган – да му бъде дадено обещание и този, който го е направил, да не го изпълни. Това може да ни разгневи, да се обезсърчим, изпълним с огорчение, прекъснем всяка връзка с този човек, променим отношението си към него и т.н.

Но да допуснем мисълта, че даваме обещания, които не изпълняваме. Лесно се намират извинения. Някои от тях са основателни, други – не. Все пак очакваме да бъдем извинени. Човекът, който ни уважава, би ни разбрал. Какво обаче се случва, когато ни стане навик да го правим? Всеки път намираме различни извинения за неспазените си думи. Честно ли е постоянно да очакваме, да бъдем разбрани и не се ли превръщаме в лъжци?

Може би думата „лъжец“ е твърде силна за нас, но тя най-ясно изразява системната ни несериозност. Възможно ли е достоен човек да дава обещания, които знае, че няма да изпълни? Чувстваме се засегнати и обидени, когато хората променят отношението си към нас, но остава ли ни време, за да помислим на какво се дължи?

„Човек тежи толкова, колкото тежи думата му“ е известна поговорка, която съдържа огромен смисъл. Ако ние се отнасяме несериозно към обещанията, които правим, то тогава с право могат другите да си мислят, че сме лъжци и повърхностни. Защо е толкова важно да си държим на думата? Може би защото това е един от начините, по които изразяваме своя характер. Това показва какви хора сме. От друга страна, понеже както ние не искаме да бъдем излъгани, така е добре и ние да не го правим с другите. Много приятелства, семейства, роднински връзки са били прекъснати от несериозни хора, които не са се научили да поемат отговорност за думите и действията си. Какъв би бил животът ни в един свят на безотговорност, когато всеки лъже другия? Абсолютен хаос би бил настанал. Всяка една сфера от обществото ще бъде засегната.

Важно е човек да бъде верен и истинен. Тези черти от характера му ни помагат да му вярваме и обичаме повече; да имаме доверие и желание за близост. Но ако те не присъстват в нас, как бихме очаквали хората да имат подобно отношение към нас? Извиненията могат да помогнат в някои случаи, но те не скриват несериозността, непостоянството, незрелостта, безотговорността и лъжата. „По-добре да се не обричаш, отколкото да се обречеш и да не изпълниш“ (Екл. 5:5). Тези думи са добра причина, за да бъдем мъдри. Ние можем да отделим достатъчно време, за да помислим, преди да обещаем нещо. В прибързаността си често грешим. Дори когато се чувстваме притиснати от обстоятелства, пак е добре да премислим всичко. Защото какъв е смисълът да поемаме отговорности, които нямаме възможност или намерение да изпълним. Не печелим нищо, когато разочароваме или излъжем някого, дори и да не сме го направили нарочно. Често пъти не се замисляме как се чувства другия. Той може би очаква да изпълним това, което сме му обещали. Но когато ние не сме, той, изглежда, се чувства излъган.

Интересно е, че понякога ние въобще не се замисляме за това. По всичко личи, че любовта към ближния е свързана и със загриженост към него. Тоест ние не можем да твърдим, че обичаме ближния, а въобще да не се интересуваме от неговото състояние. Това не може да бъде наречено нито обич, нито приятелство, а по-скоро е безразличие. Понякога то изпъква, когато се появи вината. Тя ни притиска, защото осъзнаваме, че сме сбъркали, но не ни стига достатъчно смирение и любов, за да поискаме прошка. Но кое е по-добре да направим? Естествено, че да признаем грешката си, би било по-полезно. Това означава, че може да се дойде момент, когато да обещаем нещо и да забравим или да бъдем възпрепятствани. Ако обичаме другия човек, то в най-кратък срок бихме се свързали с него и бихме му обяснили какво се е случило. Но всеки един от нас може в този момент да каже, че са му ясни тези неща, че много добре ги знае. Въпросът е не доколко знаем нещата, а доколко живеем според тях.