„Не за пътуването, а за чезненето. Не за градовете, а за отсъствието. Не пристигането, а напускането. Не географията, а отвъд, географията на отвъдното. За онова тук на телата и там на езика. За онова другаде (друг ад е), където ще пристигнем някой ден.“
ДРУГАДЕ
Раят е винаги другаде
в рая са винаги другите
другаде раят е другаде
друг
ад
е
Георги Господинов
Мехнди (Mehndi) или древното изкуство за рисуване на тялото с къна се е превърнало от традиционен ритуал в елегантен и моден аксесоар. Интересно е как една толкова древна традиция изведнъж става моден хит в началото на XXI век. Днес Мехнди е начин на изразяване на индивидуалността.
На Запад мехнди е популярно под името “henna”, което всъщност произлиза от арабското име на растението – „hina”. Основите на това древно изкуство произлизат от Африка и датират от 5000 г. пр. Хр., когато са открити рисунки с къна по ръцете на фараоните. Счита се, че това ще ги предпази от злите сили по пътя им към отвъдния свят. Древните египтяни оцветяват с паста от къна ноктите на краката и ръцете си, а също и косите на мъртвите. Египтянките от висшата класа употребяват растението най-вече за своя впечатляващ грим. Красавиците от онова време често боядисват само върховете на пръстите си. (За келтите боядисването на тялото също е добре познато, но с него те искат да плашат враговете си.)
Пo-късно този вид рисуване и оцветяване на тялото с кана се разпространява и трайно заема място в религиозните и културните ритуали и обреди на страните от Ориента и Северна Африка. Къната е пренесена и в Азия, където и до днес мехнди не е забравен обичай. В Индия се рисуват жени и мъже, като поводът често пъти е различно празненство. Най-често изобразяваните фигури са: лотус, манго, паун и риба. Арабските рисунки Мехнди са характеризират с големи флорални мотиви, украсяващи дланите и стъпалата на жените. Често се използват клечки за зъби като основен инструмент за рисуване.
Мехнди орнаментите от Индия и Пакистан се отличават с изображения на птици и тропически растения, характерни за региона – тънки, фини линии, покриващи не само дланите и стъпалата, а и прасците, ръцете до лактите, раменете и гърба. Африканските мотиви са геометрични, ъгловати, изрисувани с по-дебели линии. Тези декорации са отражение на религиозни вярвания и са лесно видими от разстояние. Дизайнът се съчетава с тоалета – ако роклята има даден вид цветя или бродерии, те се рисуват и върху ръцете и краката.
Хенна означава просто „червено”, а в съвременния език хинди тя се нарича “мехнди”. Освен това мехнди е буквалният превод на храста къна в езика хинди. Разбира се, мехнди е понятието за изкуството на рисунката върху тялото с багрилното вещество, съдържащо се в стъблата на листата. С други думи с боята, наричана у нас „къна”. В Индия мехнди е обогатено с ароматни масла. Рисунките от къна, освен че изглеждат хубаво, предпазвали и от горещината, заради охлаждащото действие на растението. С времето техниките за рисуване се усложняват и стават все по-красиви. Мехнди се превръща в култ по цял свят и във всички култури.
Във всички страни на Ориента, както и в земите на Персийския залив и в арабските страни, ритуалът за изрисуването на тялото с къна и до днес има нещо общо. Няколко дни преди сватба се събират всички жени от рода и приятелките на булката за т. нар. „мехнди вечер” – невестината вечер. Обикновено тя се провеждала два дни преди церемонията и служи за подготовка на булката, която включва продължителни процедури. С безкрайно търпение и сръчност майсторките на къната рисуват дланите и ходилата на бъдещата булка. В някои региони се украсяват и много по-големи части от тялото. Важни са не само формите и шарките, но и наситеността на цвета. Колкото по-ярки са цветовете, толкова по-голяма трябвало да бъде любовта от страна на семейството на жениха. Свекървата пък отговаря за точката мехнди – тя е олицетворение на нейната благословия. Задължителен елемент от сватбената украса е и името на жениха, което се добавя умело в шарките и орнаментите на татуировката с къна. Женихът трябва да търси часове наред по тялото на момичето, за да открие името си (задължително условие при първата брачна нощ).
Прекрасното изкуство за рисуване по тялото е пренесено и в наши дни и е запазило своята прелест. Мехнди е изкуство на орнаментите, обединило в себе си религия, мистичност и въображение с една цел – създаване на красота.
Младата изпълнителка Стефани Илиева от Пловдив е носителят на Гран при от петото издание на Националния конкурс за млади изпълнители на популярна песен с международно участие „Нека да е лято!”, който се проведе в петък и събота в Павликени.
Стотици гости посрещна градът за своя престижен конкурс в навечерието на Деня на Павликени. 47 млади певци участваха в конкурсната програма с изпълнение на две песни. Освен от България, млади певци от Румъния, Сърбия и Русия също участваха в конкурса.
Във всяка от четирите възрастови групи бяха присъдени първо, второ и трето място с награди златни и сребърни слънца, както и поощрителни награди. Наградата на кмета на община Павликени беше присъдена на Яна Димитрова. Наградата за най-добро изпълнение на българска песен, връчвана от бижутера Константин Костов, беше присъдена на Ивана Бълдъркова за изпълнението й на „Пак съм у дома“.
Председател на международното жури е композиторът Стефан Димитров, автор на музикалната емблема на конкурса „Нека да е лято!“. Своите оценки присъждаха също директорът на международния конкурс „Сребърна Янтра“ Румяна Начева, композиторът Елена Великич от Сърбия, музикалния педагог Виктор Сорбала от Румъния, младият изпълнител Йордан Марков, музикалният педагог Александър Михайлов и зам.-кметът на община Павликени инж. Анастасия Вачева.
Младоженците Пламена и Пламен Ангелови връчиха наградите на участниците в първа възрастова група. Те прекъснаха за крако своето сватбено тържество, за да бъдат на сцената на „Нека да е лято!“ и да зарадват най-малките певци.
Специални покани за участие в следващото издание на конкурса „Stars of song“ в румънския град Къмпулунг връчи от името на организаторите му Румяна Начева на Събина Косева (Бургас), Василена Василева (Велико Търново), Сияна Калоянова (Севлиево), Преслава Петкова (Свищов), Карина Стоилова (Нови хан).
Представителят на Сърбия Борко Баян получи покана за участие в конкурса „Сребърна Янтра“ във Велико Търново.
Богата съпътстваща програма организира Община Павликени за участниците в конкурса, родители и ръководители на музикални школи. Още първата вечер те се забавляваха заедно по време на „Вечер на приятелството“. На следващата сутрин своя първи албум „Живот на кръстопът“ представи младият изпълнител и член на журито Йордан Марков. „Искам да продължа мелодичния шлагерен стил, посланието, което има в песните. Радвам се, че имах възможността да работя с Евтим Евтимов и Александър Петров – един големи поети, които са колоси в нашата музика“, каза Йордан Марков. „През годините е важно да имаш много упоритост, да не се отказваш, защото всичко е 99% труд и 1% талант“, посъветва младият певец своите колеги. Той разказа за творческия си път и съвместната си работа с някои от най-големите композитори и текстописци в България.
„В младите певци трябва да възпитаваме това отношение и чувство: когато излязат пред публиката, да имат какво да кажат. Посланието, което изпращат към публиката, трябва да носи съдържание, да има смисъл“, каза по време на срещата Румяна Начева.
Наградените:
„Гран при” – Стефани Илиева (Пловдив)
Награда на кмета на община Павликени – Яна Димитрова (Севлиево)
Награда за най-добро изпълнение на българска песен – Ивана Балдъркова за изпълнението на песента „Пак съм у дома“.
Първа възрастова група (5-8 години)
1-во място – Рая Петкова (Севлиево)
2-ро място – Вилияна Иванова (Свищов)
3-то място – Кристина Неделчева (Севлиево)
Втора възрастова група (9-13 години)
1-во място – Александра Златева (Разград)
2-ро място – Събина Косева (Бургас)
3-то място – Полина Петрова (Павликени)
Поощрителна награда – Юлиян Хилари (Румъния)
Поощрителна награда – Лилия Ангеличева (Велико Търново)
Поощрителна награда – Грета Георгиева (Свищов)
Трета възрастова група (14-17 години)
1-во място – Ксения Гребень (Русия)
2-ро място – Маломир Ингилизов (Бургас)
3-то място – Симона Захариева (Севлиево)
Поощрителна награда – Искра Къндева (Велико Търново)
Поощрителна награда – Станислав Стефанов (Левски)
Поощрителна награда – Сияна Калоянова (Севлиево)
Поощрителна награда – Бетина Петрова (Павликени)
Четвърта възрастова група (18-30 група)
1-во място – Ралица Христова (Севлиево)
2-ро място – Борко Раян (Сърбия)
3-то място – Иван Димитров (Севлиево)
Колко пъти сме чували: „Някога нямаше такива неща– проститутки, разврат, имаше си морал! Дали обаче „онова време“ наистина е било толкова морално или всичко е било една добре прикрита лъжа, внимателно поддържана, за да не урони светлия лик на социалистическия българин? Нека отново надникнем в Задочните репортажи на Георги Марков. „Репортажите“ представят детайлна дисекция на живота в България през ерата на комунизма, на „живот под похлупака на партията“, както самият писател го определя.
Дирекция на милицията край Лъвовия мост в София. Този път отминавам първия етаж, където е паспортният отдел и гъмжи от хора. Милиционерски лейтенант учтиво ме въвежда в голяма стая на втория етаж. Същата стая, в която преди около година имах среща с редакцията на милиционерския вестник „НАРОДЕН СТРАЖ“ и разговаряхме за светлото и тъмното в нашата действителност. Тогава останах изненадан от доста будното съзнание на сътрудниците и редакторите, които без съмнение познаваха опакото на живота далеч по-добре от нас, писателите. Сега в стаята заварвам двама колеги — Павел Вежинов и Божидар Божилов. Богомил Райнов, който трябваше да дойде, не идва. Ние сме писателска група, която трябва да помогне на Министерството на вътрешните работи в борбата с някои „вредни“ явления, като хулиганщината, кражбите на обществена собственост, проституцията и други. Министерството иска романи, пиеси, разкази и журналистически материали, които да бомбардират пороците. Моето впечатление е, че това е по-скоро повърхностна кампания, за да се отчете някаква дейност, отколкото смислена, цялостна и безкомпромисна борба. Това произтича от цялостното отношение на партийното и държавното ръководство, което, пренебрегвайки собствената си диалектика, настоява, че разцветът на престъпленията и пороците в България е или ИЗОЛИРАНО, или СЛУЧАЙНО явление. Но специалният полковник, който е придаден към нас и който ми разказа историята на Царя на вилите, не мисли така. Затова отношението му към нас, писателите, е пропито с тъжна ирония.
„Официално — казва той — в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите.“
Заради тези момичета към Дирекцията на Народната милиция е създаден нов отдел. Забравил съм точното име на този отдел. Той се оглавява от друг полковник, сравнително нисичък, възпълен, вероятно някъде около 55-годишен, с голяма глава и лице, което ми напомня на Ерих фон Щрохайм. Той се ръкува топло с нас, като се взира в лицата ни, сякаш иска да отгатне какво мислим за всичко това. Струва ми се, че ние нищо не мислим и че по-скоро сме любопитни да видим отблизо що за хора са тези български проститутки. Някои от нас ги познават по-отблизо, други са ги виждали неведнъж по нощни заведения, главно за чужденци, особено по ресторантите на Витоша, по курортните места, в летящи из София коли на араби и така нататък. Но едва ли някой писател или журналист се е питал: какво стои зад всичко това?
Полковникът бавно ни обяснява, че в неговия отдел има картотека на около 300 момичета от София, чиято дейност може да се смята за антиобществено явление. Целта на отдела е да контролира тези момичета и чрез различни средства да се опита да ги превъзпита и върне към почтен трудов живот. Той декларира, че не храни никакви илюзии, че това е лесна работа, че „природата“ често се оказва по-силна от всякакви полезни доводи. Прави ми впечатление неговият съвсем реалистичен, трезв подход и пълното отсъствие на празни дежурни фрази. Нито веднъж той не споменава за „ролята и значението на комсомола“ във възпитателната работа и съвсем внезапно забелязва: „За съжаление нашият живот им дава достатъчно лоши примери за подражание.“
От друга страна, той не изглежда някакъв догматичен моралист, който се опитва да наложи старомодна сексуална чистота, а изповядва по-скоро макаренковска толерантност.
От извиканите (някои доведени) 12 момичета само осем са дошли в дирекцията. Всички се намират в различни стаи, за да не знаят, че са викани за едно и също нещо — среща с писатели. Полковникът предлага съвсем проста процедура: първо той ни прочита данни от досието, след което въвеждат момичето и ние разговаряме с нея.
Първа влиза възпълна грозничка жена на около 25 години, която поздравява и се усмихва като човек, който знае играта и се е съгласил за наше удоволствие да играе в нея. Тя подава на полковника някаква хартия. Това е бележка за заплатата, която е заработила през миналия месец. Едно от важните изисквания на милицията в нейната борба за превъзпитаване на проститутките е те да имат постоянни трудови доходи. Узнаваме, че това момиче сега живее при майка си и работи в някаква печатница, където е било настанено с помощта на милицията. Преди това в продължение на няколко години тя е скитала из страната, живяла където ѝ падне и с когото ѝ падне.
— Е, щастлива ли си сега! — пита внимателно полковникът.
— О, другарю полковник, толкова съм ви благодарна, че ме върнахте отново към живота! Нямате представа колко ми помогнахте и вие, и работническият колектив… — декламира тя заучените от нея фрази.
По-нататък полковникът я пита дали си има приятел и възнамерява ли да се омъжи. Отговорът е, че има някакво момче, но тя все още не може да се реши, предвид миналото си.
Ние и тримата писатели разменяме многозначителни погледи. За нас е ясно, че момичето хитрува и че може би изискванията на милицията формално се спазват. Павел веднага ѝ задава съществения въпрос за отношението на работниците в печатницата към нея. Дали те наистина са я приели с разбиране и добро чувство? Тя отново се впуска в помпозни лъжи, които предполага, че ще ни харесат.
За да не разочароваме полковника, който явно започна с най-доброто си постижение, ние не питаме повече. Тя си излиза с плиткото самочувствие, че ни е пратила всички за зелен хайвер. Втората ни изненадва с хубостта си. Тя е черноока, доста стройна, бедно облечена. В предварителните бележки полковникът ни бе казал, че това момиче, с прякор Мара Черната или нещо подобно, била една от най-опасните. Въпреки контрола един ден тя избягала от София и пристигнала в Кюстендил следобед. Милицията била алармирана, но почти феноменално до 9 часа вечерта Мара успяла да зарази с венерическа болест 15 души. „Ние ако искахме да арестуваме 15 здрави и прави младежи в Кюстендил, едва ли бихме могли да направим това за същото време, в което тя не само ги е намерила, но е и спала с тях. Представяте ли си каква телеграфна агенция имат тия момичета!“
Ние си представяме телеграфната агенция, но не можем да си представим как това хубаво, крехко създание е свършило цялата тази работа.
Мара не желае да разговаря с нас. Тя отказва да седне и стои с наведена глава като ученичка, която трябва да изтърпи мъмренето на директора. Чувствувам, че между нас и нея стои голямо студено пространство. Някой я пита за родителите ѝ. Тя казва, че те са разведени, но че това едва ли има значение за нея.
— А какво има значение за тебе? — пита Божидар.
— Нищо. Нищо няма значение! — казва тя и аз долавям в гласа ѝ фанатични нотки. Питаме я как е започнала да върви по този път.
— Всичко беше толкова загубено, че аз избягах от дома и така тръгнах по пътя… После ме настигна един писател с кола… и ме заведе в Пловдив, в „Тримонциум“… На мене ми беше все едно… После той ме остави и аз си хванах друг, после трети… Всичко беше като на щафета…
Полковникът я пита дали не е искала някога да работи, да има дом и семейство.
— И да съм искала, какво значение има това… всичко е толкова загубено… 11о-нататък тя ни казва, че не желае нито да учи, нито да работи, че не смята себе си за паразит, защото нито е получила, нито ще получи нещо от обществото, нито пък смята, че вреди някому, защото не е вкарала никого насила в леглото си.
— Поне вярваш ли в нещо? — пита я полковникът, съвсем отчаян от нейното убийствено хладно поведение.
— А защо трябва да вярвам в нещо? — тя внезапно повишава глас и се усмихва с презрение. — За да ме боли ли?
Тя ни оставя в тягостно мълчание. Още несъвзели се от срещата с Мара, ние чуваме в коридора викове и след миг при нас почти връхлетява средна на ръст червенобузеста млада жена с черни развети коси. Тя е облечена в яркочервено и още от вратата гневно извиква:
— Какво ме водите като мечка на панаир! Казала съм ви хиляда пъти да ме оставите на мира! Не е работа на милицията да ми се бърка в моите лични работи! Добре ли ми е, зле ли ми е, това си е моя лична работа! Аз питам ли ви с кого спите и кои са ви любовниците?
— Ние искаме да ти помогнем — меко казва полковникът. Но тя не зачита доброжелателния му тон и продължава:
— Мерси! Помагайте на дъщерите си! Да пази Господ от вашата помощ! Много ми помогнахте, като ме изселихте от София. После ми помогнахте, като ме пратихте да бачкам в Бобов дол, в мината. Да ме превъзпитавали миньорите!… Аз ги превъзпитах, аз! — тя гордо се удари по гърдите. — Под палих им чивиите. Щяха да се изколят тия възпитатели! За мене! После ме пратихте в лагера в Делиормана! Ама и там ви подпалих! И в затвора да ме пратите, ще ви разваля надзирателите! Оставете ме на мира!
Всичко това тя изрича почти на един дъх, като маха заканително с ръка и слюнки хвърчат от устата ѝ. Едва сега ни забелязва, оглежда ни за секунда и в очите ѝ отново се надигат мълнии:
— Заради тия баровци ли сте ме извикали! Да им покажете проститутките, а? — И сега тя се изсмя грозно. — Че кой не е проститутка в тая държава?!
Търпението на полковника е на границата. Виждам как лицето му потръпва. Но ние възприемаме нещата по-оптимистично и той се смирява.
— Чакай сега. Спри да крещиш! По-спокойно! — опитва се да я укроти той.
После един от нас взима думата и ѝ обяснява, че ние нито я осъждаме, нито имаме право на това, че може би в известно отношение сме и по-големи грешници от нея и че единственото, което искаме е да си поговорим.
Тя притихва малко и презрително казва:
— За какво да говорим? Аз нямам какво да си говоря с вас! Вие не сте моята компания, нито аз съм вашата!
— Но все пак — опитва се да помогне полковникът — ти си дъщеря на работници, идваш от трудово семейство…
— Аз съм дъщеря на маймуни! — прекъсва го тя. — И затова животът ми е маймунски!
И сега внезапно се отпуска, светлината в очите й угасва, цялото ѝ лице се смирява и тя казва през сълзи:
— Другарю полковник, за какво да се лъжем! Майка ми е тъкачка. Повече от двайсет години тича със совалката. За какво? Защо? Това не е живот. Аз не искам да тъка. Никой тарикат в тая държава не тъче! Само баламите! Я питайте ги тях! — тя посочва към нас. — Ами другарките от голямото добрутро? Те тъкат ли?… Миналия път вие ми казахте, че аз съм паразит… — тя поклати глава. — Не е вярно, другарю полковник! Аз не съм паразит, защото от никого нищо даром не съм получила! Изкарвам си го, както мога, със зор! Да не мислите, че е лесно да се търкаляш с пияни мъжища?… Не съм паразит. Търсете паразитите на друго място… по-нагоре от мене!
Ние стоим със зяпнали уста и никой не обелва нито дума. Полковникът с облекчение ѝ казва да си върви. Тя тръгва, но при вратата се спира, обръща се към нас, поглежда ни многозначително и се полюлява, пародирайки маниера на уличните момичета.
— Довиждане — казва тя.
— Тя е най-трудната от всички — обяснява веднага след нея полковникът.
— При нея абсолютно нищо не помага.
Въвеждат ново момиче, което полковникът ни представя предварително с прозвището Циганката. В нея наистина има нещо циганско — мургаво лице, гъсти вежди, плитки. Тя застава в средата като уплашено добиче, навежда глава и не поглежда никого. От обясненията разбираме, че тя среща своята клиентела около банята срещу Халите, че в йерархията на уличните момичета това е най-окаяният район. На няколко пъти са я залавяли в дребни кражби. Тя, горката, изглежда много смотана във всяко отношение. Предишната вечер е била видяна в колата на някакъв арабин. Питаме я дали е имала нещо с него. Тя кимва утвърдително.
— А той какво ти даде след това? — питам я аз.
— Една химикалка! — отвръща невинно тя и бърза да извади от омазаната си чанта една металическа сребриста химикалка.
Ние не знаем какво да мислим. После тя ни казва, че обикновено й подарявали чифт чорапи и я водели на вечеря.
Полковникът ѝ казва, че ѝ е намерил работа, че ще ѝ се уреди жилище и че се надява животът ѝ да се промени. Тя плахо се съгласява с всичко, което той казва, макар че изглежда далече от съдържанието на разговора. Тя е готова да обещае всичко само за да я пуснат да си върви. В нея има нещо много убито и жалко.
Следващото момиче влиза с плач и не спира да плаче и хълца през цялото време, докато е при нас. Тя не е в състояние да отговори на никакви въпроси и въпреки усилията на полковника да я успокои раменете й продължават да се тресат. Тя е съвсем млада, може би на не повече от 19, и е дете на разведени родители, които са я оставили на улицата. Един от нас я е виждал да кисне в „Славянка“ и в „Бамбука“ в компания на пияни актьори. Тя няма никакъв доход и никакъв покрив. Не знае къде ще замръкне и къде ще осъмне…
Контрастът между нея и следващата е огромен. Последната влиза спокойно, със самочувствие, което съответствува на красотата ѝ. Тя е едно от момичетата, които сме срещали на площад „Славейков“ и които винаги привличат погледите. Никой никога не би допуснал, че това момиче има клиентела от около 40 души на седмица. Тя няма никакво чувство за виновност спрямо когото и да е и разказва за себе си без нотка на самосъжаление. Когато напуснала гимназията, търсила работа. „Знаете как се намира работа за младо момиче без специалност“ — отбелязва тя. Разбира се, кадровиците обещават… ако тя дойде на една по-специална среща… „Обещават, ама не изпълняват“ — усмихва се тя. После идва работата на статистка в киното, където отново всеки обещава нещо повече, като режисьорчетата си я подхвърлят като топка един на друг, докато тя си казва: „Стига съм правила подаръци“… И тогава решава: Щом животът е такъв, поне нещо да излиза от това. Тя никога не иска да й платят. Иска пари на заем. Или пък си избира някакъв подарък. „Човек трябва да е учтив в тая професия.“ Полковникът я пита не ѝ ли е неудобно, когато среща близки или приятелки отпреди…
„Защо ще ми е неудобно! — повдига рамене момичето. — Те са по-зле от мене. Омъжват се за хора, които не обичат, и умират да им изневеряват за отмъщение. Аз поне не изневерявам никому.“
Питаме я защо не иска да се захване с някаква работа.
„Не е ли все същото — казва тя — кой ще те прекарва — държавата или някакъв тип от улицата!“
И за да ни поясни точно какво иска да каже, тя ни рисува картина, която ние познаваме. Ужасно монотонния, безцветен и безнадежден живот на зле платена чиновничка, която отгоре на всичко трябва да удовлетворява сексуалните желания на началниците си и чиято единствена цел е да намери някой да се ожени за нея, за да ѝ даде сигурност…
„На улицата — казва тя — все пак имаш по-голям избор!“
Полковникът я пита дали тя не чувствува някакви задължения спрямо обществото, спрямо общата борба за по-добър живот…
„Другарю полковник — казва тя, усмихната снизходително, — вие сте добър и разумен човек, хайде да не си говорим празни приказки… Аз познавам много хора и тая песен съм я слушала много пъти… Какви задължения?… Всеки се опитва да грабне каквото може за себе си… Това му е всичкото задължение…!“
Питам я как вижда бъдещето си.
„Нямам време да мисля за бъдещето. Много съм заета със сегашното“ — казва тя.
Тя си излиза самоуверена, спокойна, като ни оставя студената си философия и едно голямо мълчание. Аз поне не съм очаквал такава среща. За пръв път ясно и недвусмислено усещам, че тези момичета са само капки от една голяма, дълбока и мътна река.
Срещата с момичетата с леко поведение (както официално те бяха категоризирани) ми направи много силно впечатление. Имах чувството, че злощастните съдби на тези български дъщери отразяваха по своему прикриваната истина за живота в социалистическа България. Нито за мен, нито за служителите в милицията те бяха случайно явление. Тяхното съществуване не можеше да се припише на „остатъци от буржоазно-капиталистическото минало“, както не можеше да се припише на вражеска пропаганда или идеологическа обработка. Те бяха законни, макар и непризнати рожби на заобикалящата ги действителност. Кой знае защо аз свързвах тези момичета със съществуването на другите, признатите рожби на режима, момчетата и момичетата, преминали през осакатяващата школа на пионерството и комсомола. Съпоставяйки образите на тези два типа млади хора, произведени от една и съща действителност, аз почувствувах по-големи симпатии спрямо момичетата, които срещнах край Лъвовия мост. Защото, както ще видим по-нататък, обществено-политическият разврат в България до голяма степен върви заедно с нравствения.
Откъс от „Проституцията“ из „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков
26 юни е Международен ден за борба със злоупотребата и с нелегалния трафик на наркотици. На този ден всички хора по света могат да изразят своята съпричастност и активна позиция в битката с разпространението на наркоманията. Датата е приета на Общото събрание на ООН през 1987 г. и изразява решителността на всички страни-членки да засилят действията си и сътрудничеството си за постигане на свят без наркотици.
Между 20 000 и 30 000 са употребяващите хероин в България – цифрата е от статистиката на Националния фокусен център по наркомании. Повече от една трета от наркозависимите в България никога не са опитвали да се излекуват. 33 процента от младежите до 18 години в България са употребявали поне веднъж през живота си наркотик. По данни на Националния център по наркомании у нас броят на използващите системно хероин, амфетамини и кокаин, е около 20-30 хиляди. България е на пето място сред страните от ЕС с 42 на сто смъртност на наркозависими до 25 години.
Хората, зависими от наркотиците, имат трудности в осъществяването на нормално общуване, поведението им е насочено преди всичко към набавяне на веществото, те нараняват близките си, губят приятелите и работата си. Наркотиците намаляват способността за правилна преценка. Това означава, че наркоманите често поемат повече рискове, например като това да правят секс без да вземат предпазни мерки. Това може да доведе до инфектиране с хепатит, ХИВ и други болести предавани по полов път.
Един от най-добрите начини да се предпазим е да се информираме. Консултация и съвет по всички въпроси, свързани с наркотиците и алкохола, можете да получите на анонимната и безплатна национална телефонна линия на Националния център по наркомании: 0800 133 22 – от понеделник до петък, от 14.00 до 20.00 часа.
Българска обява за работа
Ние търсим да назначим млади, мотивирани специалисти на възраст от 25 до 30 години.
Очакваме от вас:
– опит от минимум 15 години в бранша;
– не по-малко от две висши образования + докторантура;
– свидетелство за правоуправление на валяк, подводница и хеликоптер;
– поне един доказан случай на убит от вас триглав змей;
– умения за програмиране на всички възможни компютърни езици;
– перфектно владеене на основните езици в ЕС (добрият китайски е предимство);
– уверено боравене с телекинеза в рамките на задълженията ви;
– висока концентрация на мидихлориани в кръвта ви;
– златен или сребърен олимпийски медал по кърлинг;
– наличието на Нобелови награди за мир и биохимия е предимство.
Ние предлагаме:
– ненормирана работна седмица от 160 часа;
– бюро, стол, компютър и канцеларски материали;
– атрактивна брутна заплата от 480 лв.
Безбройни са световните кръговратности, в които се вре человек из своя си живот. Докато е малък человек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама“ и всички го трупат с похвали.
И колкото повече се източва человек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят на края, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи и безплодни занятия.
Кога мравката срещне мравка, тя я докосне с краченце, за да й каже, къде има зрънце, тревичка или сладко коренче. Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят, къде има повече цвете и прашец.
А ние, людете, твари уж умни и разумни, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбирание и топлинка.
А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, ако проумеем пропилеената на това неписано ръг насам ръг натам, ако си спомним, че тичащият человек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори и влюбените, когато се целуват, се спират на място.
Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни.
Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен! Нищо подобно, млади хора! У мене няма боязън, в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.
Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ!
Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!
Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка:
„Имало едно време един дядо и една баба…”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам.
Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича! Млади хора, дано във вашите спомени звънне понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гуши някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин в късните дни на есента на своя живот.
Монолог на Георги Калоянчев, част от пиесата „Кукер Кабаре“ на Любомир Пеевски.
