Правилата на модерния етикет

Етикетът е създаден, за да може хората да се чувстват приятно, а не обратното!

Ето няколко прости правила, които ще ви позволят винаги да бъдете на ниво и да оставяте добро впечатление:

01. Никога не ходете на гости, без да се обадите предварително
Дори да отивате на посещение на най-добрия си приятел, хубаво е преди това да го предупредите, за да не го сварите в сконфузена ситуация, която е неудобна и за двете страни.

02. Не отваряйте мокрия чадър да изсъхне в офиса или друго закрито обществено място
Чадърът трябва да остане затворен, окачен на кука или сложен в специално място за чадъри.

03. Никога не слагайте дамската чанта в скута
Мястото на малките дамски чанти е на масата, по-големите се окачват на една от двете страни на стола, а най-големите чанти и куфари задължително стоят на пода.

04. Найлоновите торбички се използват само за отиване и връщане от супермаркета
Същото правило важи и за пазарските торби от плат или друг материал. Използването им като чанти е демонстрация на лош вкус.

05. Топъл пуловер и удобен панталон – това е дрескодът за вкъщи
Анцузите са само за спорт, а пижамите и халатите трябва да са вашето облекло само от спалнята до банята и обратно.

06. Една дама може да остане на закрито с шапка и ръкавици
Това правилно не важи, ако сте с плетени ръкавици с един пръст (само за палеца).

07. Преди да излезете от вкъщи се погледнете в огледалото и свалете поне три неща от себе си
Има едно неписано правило, че аксесоарите не трябва да превишават 13. В тази сметка са включени и копчетата – така че, бройте внимателно. Носете само един пръстен (халка). Ако носите гривна или часовник, пръстенът задължително е на другата ръка.

Колкото повече наближава нощта, толкова повече бижутата стават по-скъпи. В миналото само омъжените жени са носили диаманти, днес това правило не важи, но внимавайте да не се превърнете в коледна елха.

08. Ако сте в асансьора, първи излиза този, който е най-близо до вратата
Ако видите, че асансьорът с вашето влизане ще стане претъпкан, изчакайте следващия. За никого не е приятно да се търка в други тела.

09. Най-престижното място в колата е зад водача. То е и най-сигурното!
По етикет отпред стои шофьорът и телохранителят, а отзад – важната персона и придружителят ѝ.

10. Една дама винаги изчаква да й отворят вратата на колата и да й подадат ръка
Винаги се слиза странично, с плътно затворени крака – първо единият крак докосва земята, след това другият. Спомнете си как го прави Лейди Дaяна – в това отношения няма по-добра от нея!

11. Ако кажете „Аз ви каня“, това означава, че вие плащате сметката
Ако една жена покани бизнес партньори в ресторант, то тя плаща.
„Хайде да отидем на ресторант“ – всеки си плаща сметката.

12. Ако сте на гости и кажете, че сте на диета, е крайно невъзпитано
Така обиждате домакинята и положените от нея усилия в кухнята. Нищо не ви коства да сложите малко храна в чинията си и да опитате две-три хапки.

Същото правило важи и за алкохола. За да бъдете социални, може да вземете една чаша бяло вино и при наздравица само да я допирате до устните си.

13. Политика, религия, здраве, пари, възраст, разводи, любовници – това са теми табу в разговорите с хора, които не са от най-близкия ви кръг от приятели
На въпроса „Каква рокля! Колко струва?“, отговаряте със загадъчна усмивка или казвате, че е подарък.

14. Забранено е фамилиарниченето с хора, които едва познавате
Уважавайте другия. Отнасяйте се с хората така, както искате да се се държат с вас.

15. Осъждането на човек, който отсъства е 100% клюкарстване
Същото правило важи и за съпруга, от който се оплаквате пред колегите или пред хора, които познавате от половин час.

И помнете, придържането към общоприетите правила и обноски никога не е старомодно!

 

Гяури, опомнете се – турските сериали и ислямизацията на България

Автор: Стоян Георгиев, в-к Десант, брой 68

Несъмнен факт е вече нахлуването на исляма по всички направления в българския обществен, политически и културен живот. Колкото и нашите управници и набедени интелектуалци да си завират главите в пясъка като щрауси и да се правят на разсеяни, фактът си е факт. При това изключително горчив и неприятен. Защото да се опитваш от една православна цивилизация да направиш анадолски вилает е не само отвратително и нагло, но и страшно, и потресаващо. Ще се получи нещо, образно казано, като великия храм „Света София” в Истанбул, осакатен с четирите минарета около него. Струва ми се, че доста хорица у нас нямат ясна представа за надвисналата над отечеството им опасност, а патриотичните медии и преса като една отчаяна Касандра и правят отчаяни опити да освестят заспалия и изнемощял народ. Докато политиците ни отдавна са грабнали ибриците и са коленичили в робска поза, повтаряйки като мантра единствената своя мъдрост под небето: „Преклонената глава сабя не я сече”. Но забравят, че ятаганът някога е сякъл всякакви „глави”.

Ако проследим пътя на исляма към сърцето на българската държавност и духовност, можем да забележим няколкото основни стожера на тази кога прикрита, кога нагла, кога подмолна, кога агресивна инвазия. Телеграфически тя би ни прозвучала по следния начин: терористични актове и убийства през 80-те години – т. нар. Възродителен процес, предизвикан от вълната на тероризъм и сепаратизъм – възстановяване на имената на мюсюлманите от плиткоумните ни демократи – основаване на ДПС – издигането на безброй джамии – „Кървавата чешма” в село Трънак – текето на Енихан Баба на връх Свобода в Родопите – нахалната Шеншибар Али – турските театри и читалища – агресивната и тъпа чалга – мода на шалвари и фереджета – новини на турски език – предателството на АТАКА – провокациите на откачените братя Юзеирови – надупените мюфтии и имами пред бюста на Левски в Кърджали – измишльотините на Йълдъз Ибрахимова, за които й дават награда – гилотината на Веждито Рашидов над българската култура – „Влакът на дружбата” – безброй турски сериали и т.н., и т.н.

Защо обаче поставяме в тази поредица от престъпни и разсипващи държавата ни актове и турските сапунени сериали? Нима е забранен културният ни обмен със съседите? (Интересно е, че родните журналисти вече поголовно използват турцизма „комшии”; явно се подготвят за новото ориенталско „присъствие”, според „прозорливия” Димитър Луджев). Не, разбира се, ако имаше в него някаква мяра и не беше поредното очевадно предизвикателство към удивителното българско търпение и толерантност. Набедените интелектуални проституки, които се подвизават под червените фенери на т.нар. Червена къща, не пропуснаха да помъдруват и да раздиплят изтънко и този деликатен въпрос.

Там се изстъпиха такива умници като Александър Михайлов и Красимира Владимирова, според които културата била просто един пазарен продукт, както сиренето и салама, така че „успехът” на турските сапунки се разбирал от само себе си. „Ерудираният” Веселин Босаков пък ни разкри с няколко мъгляви фрази граничната ситуация между модерно и традиционно, в която киснел съвременният българин и не можел все още да се запъти към постмодернизма, та затова си оставал при вмирисаните чорапи на съседите, които леят кърви и сълзи край Босфора. Милена Якимова пък подхвърли, че е време да се направи най-сетне сапунка и по ”Гераците”. По-глупаво нещо не бях чувал. Елин Пелин вероятно ще се обърне в гроба от подобно кощунствено дебелоочие. Социологът пък Деян Кюранов, като един езуитски възпитаник, ни хвърля в недоумение, заявявайки, че ако не гледаме турски сериали би трябвало да гледаме ВИП Брадър. А защо трябва да гледаме ВИП Брадър остава неясно и тъмно. Не би ли било по-разумно да гледаме научно-популярни или класически игрални филми, вместо анадолската боза и безмозъчните реалити шоута? Единствено социологът Калоян Методиев възразява и говори за експанзията на Турция, но кой ли ти слуша гласа на здравия разум в Червената къща?

И защо всичките тези безхаберници са решили, че българският народ е някакво дебилно добиче, което трябва да си мълчи, когато го зарибяват с некачествена стока или изкуство, докато интелектуалните му паяци си плетат въздушните ефирни мрежи от празнословие и едва прикрит келешлък? И докато те си чешат езиците и се упражняват в красноречие, отечеството ни бавно и неусетно попада под сянката на полумесеца. Турските тайни служби и дипломати са хитри лисици. Те добре познават папагалските умове на нашенските майкопродавци и много умело се възползват от глупостта им. Докато накрая удари пак страшният миг на поробването и ислямският фанатизъм започне да взема своите кървави жертви, така както ги взема всеки ден в съседна Турция – нещо, за което сиропираните сапунки и дума не обелват.

Ние, българите, сме известни със своето чуждопоклонство. Някога гледахме ежедневно съветски филми. После дойде ред на американските екшъни. Сега сме се завъртяли на 180 градуса към Ориента. И все се дивим, и все се възхищаваме на разни чуждоземни звезди, а своите оставяме да умират в нищета и мизерия. Вероятно само ТВ СКАТ дава родни български филми. Всичко останало е хукнало да става европейци, космополити и не знам какво още. Дори и нашумелите ни филми говорят за това. Вижте само названията им: арабизмът «Дзифт», което на български си е чисто и просто черна смола. Или пък «Мисия Лондон». Или пък «Източни пиеси», в който пак спасяваме турски семейства. Не може ли да се направи един автентичен български филм, в който българинът да не е показан като изрод или пишман-европеец, а като изконен балкански човек, както в «Козият рог» например, най-добрият ни и касов филм.

Тук няма да говоря за манипулациите с «Откраднати очи» и «Гори, гори огънче», където толерантният български народ беше представен като банда от изверги. А сега го заляха с помията на «1001 нощи», «Перла», «Брак с чужденец», «Пътища на съдбата», «Гордата Аси», «Завинаги заедно», „Цената на живота”, „Мечтатели”, Вярна на себе си”, „Листопад”, „Сълзи край Босфора” и др.

Вълната на турските сериали е поредният подстъп към ислямизирането на народа ни. И това непрестанно бълване на такива сериали от антинационалните телевизии BTV и NOVA съвсем не е случайно, нито пък е само рожба на пазарните механизми. Тук има явна и жестока агресия към ориентализирането на родната ни култура и бит. Който е слепец и не вижда, си е негова работа, но защо трябва да се лъже народа. За миг си представете по телевизионните канали в Израел да се дават нон-стоп сериали във възхвала на Третия Райх, или пък в Япония – на американския военен флот и ядрените им оръжия. Какво ли ще се случи? Едва ли ще има дебати в Червената къща. А у нас, където само звукът на турската реч дразни националното ни чувство и е противен на всеки българин, ни тровят с блудкавите истории на разни Шехеразади, Онуровци, Османовци, Инджита, играни от новоизлюпени истанбулски звезди. Предпочитам «Капитан Петко войвода» и «Записки по българските въстания». Омръзнало ми е, да ме правят на турчин, на циганин или на евроатлантик. В крайна сметка, аз съм българин и предпочитам родната си култура. И се надявам, че и у нас ще дойде време пак да се създават стойностни филми, каквито се създаваха някога.

А на заблудените ни и подквасени с безумие интелектуалци, ще ми се да кажа: «Слезте по-близо до своя народ, дами и господа, и не служете само на чуждестранните си кукловоди, защото слугите никой не ги обича, особено господарите им!». Надявам се, че ще им бъде полезно да си припомнят следните стихове от «Кино» на Никола Вапцаров, писано за подобен род сапунки:

„И на шосето,
точно на завой
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашият герой
и нашта героиня.
След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си челични
като перце примрялото момиче.
Един размазан Джон
целува сластно Грета.
По устните му –
сладострастна лига…
Стига!“

Къде е тука нашата съдба? Къде е драмата? Къде съм аз? Кажете!

Наистина, къде е нашата съдба и нашият живот в нескопосаните и захаросани турски сериали? Интересен въпрос!

Малко ли ни бяха 500 години геноцид, кланета, набиване на кол, разбиване на черепи, изнасилвания, потурчване, кръвен данък?!

Ако сте толкова изпростели и изпаднали, пуснете си Animal Planet или National Geografic и гледайте как се размножават костенурките, но за Бога, имайте достойнство и не гледайте турската бълвоч.

В контекста на нашата трагична история, гледането на турски сериали е равностойно на долно национално предателство.

Срам и позор пред кръвта и мъките на милионите избити и осквернени наши деди.

Ако можеха да станат от гробовете си днес, дали щяха да гледат Кахраман тази вечер?

 

Евтим Евтимов – искрена любов и безпределна обич

Евтим Евтимов
Евтим Евтимов

Искрена любов и безпределна обич се бяха настанили трайно в душата на големия български творец Евтим Евтимов. Въпреки, че щедро ги раздаваше на хората, те никога не свършиха. Там те си останаха до края на неговия лиричен живот.

От поезията му щедро се лееше вино и любов, мирис на трева и песен на щурец. Изсипваха се звездопади и се извисяваха камбанарии. Шумеше море и шепнеше вятър. Блестяха с еднакво неповторима прелест нощната луна и полската роса. А за нея – за Любовта, той бе готов дори да влезе в Ада.

„Нека не пресъхва перото на поета.
По пътя творчески и земен
другар да са успеха и късмета.”

Това му пожелах аз, при една от прекрасните срещи с него.

А днес казвам само – ПОКЛОН! ЩЕ ТЕ ПОМНЯ СЪС СТИХ И ПЕСЕН.

Автор: Иваничка Колева

 

Общество – лошо качество

В последните дни по вестници и телевизии се тръби, че резултатът от матурите за седми клас е плачевен, че двойките са повече от всякога, че децата са незнаещи и това било много тревожно.

Истината е, че това е истина.

Децата ходят на училище, само защото е задължително, а не защото са убедени, че трябва да придобият знания и умения. Те просто присъстват. Нищо и никой не може да ги накара да се замислят над учебния материал. Нито учителите, нито родителите.

Първите отдавна не са онези авторитетни респектиращи личности и просветители, които трябва да бъдат. За голяма част от тях основна тема, заслужаваща внимание, е заплащането. Да не говорим, че отдавна ги няма онези български учители, които не жалеха лично време да поработят индивидуално с изоставащ ученик. Пък тя тази професия си изисква и любов към децата. Но в нашето съвремие, това са трудно достъпни идеали за доста от педагозите. Родителите пък, са основно два типа хора. Едните тънат в безизходица между безработицата и безпаричието, високите сметки и нарастващите кредити за битови нужди и се чудят, ако днес са си легнали сити, какво ще сложат утре на трапезата. В такава отровна жизнена среда, на кой му остава време да прояви интерес какво се случва с образованието на децата му? Другият тип родители пък, онези новобогаташи със скъпи коли и дебели ланци, са решили, че като задоволят материалните потребности на синчето и щерката с това се изчерпва отговорността им към тях. Липсата на всякаква духовност и ценностна система у тия хора оставят след себе си едно уродливо разбира се поколение, което не смята за своя необходимост да се образова и изгражда в каквато и да е сфера, тъй като се чувства способно с пари всичко да си купи – и диплома и шофьорска книжка и каквото там е необходимо. В същото това време държавният управленски апарат предоставя прекрасна възможност за реализация на всичките тези порочни практики. Корупция и задкулисие се шири сред висши и по-нисши чиновници и с това се дава зелена светлина на невежеството, некадърността, безхаберието. Защо тогава се дискутират подобни теми, за слаби резултати от матурите или че децата на България са незнаещи двойкаджии? Пред обществото ни е надвиснала реалната опасност то рязко да влоши качеството си.

Некачествените хора не могат да градят качество. Съзидателната функция е присъща на знаещите, можещите, мислещите, родолюбците и колкото по-малко са те, толкова по-малки са шансовете ни да изградим светлото си бъдеще. Осъзнаваме го, но си траем, сякаш не се случва на нас. Едни от страх, други от равнодушие. Има един начин да преодолеем натрупалите се през годините проблеми и да тръгнем в правилната посока: трябва да престанем да мълчим. Трябва да говорим, да крещим дори, за да не останат нечути тревогите ни. И ако този, който трябва да чуе, не иска да чуе, трябва да бъде сменен с народовластие. Защото нашите тревоги днес, ще се превърнат в непреодолима зараза утре, която ще ни унищожи. Ще ни превърне в биологични единици без никакви други потребности освен две: хляб и цокало.

Та така, уважаеми сънародници.

Автор: Иваничка Колева

 

Покана за среща с участниците от IV фотопленер

Любители фотографи, професионалисти, ценители на фотографското изкуство,

На 22 юни 2016 г. /сряда/ от 16:00 часа в заседателната зала на Общински съвет – Павликени, ще имате възможност да се срещнете с участниците от IV фотопленер, посветен на 73-годишнината от обявяването на Павликени за град.

Всеки участник в срещата ще има възможност да се докосне и убеди във фотографските способности на участниците във фотопленера и да се включи в предвидените демонстрации.

Очакваме ви!

 

† Възнесение Господне – Спасовден

Днес на 9 юни отбелязваме църковния празник Възнесение Господне или Спасовден.

Той се чества винаги в четвъртък, на 40-тия ден след Великден.

Според Новия завет 40 дни след възкресението си Иисус Христос останал на Земята, за да проповядва своето учение и да беседва с апостолите. Празникът се нарича и Спасовден, защото с Христовото възнесение завършва и актът на човешкото спасение.

В народния календар седемте четвъртъка след Великден се почитат против градушка, а последният от тях – Спасовден е свързан с култа към мъртвите. Според поверието, на този ден се прибират душите на всички покойници, които са на свобода от Велики четвъртък. Затова в събота след празника се отбелязва Черешова Задушница.

Според българските народни вярвания на 40-тия ден от Великден идват и самодиви. Те берат и се кичат с цъфналия в нощта срещу Спасовден росен. С него могат да се лекуват болните и бездетните. Народните вярвания гласят още, че ако на Спасовден вали дъжд – годината ще е богата, а реколтата – обилна.

Имен ден празнуват, носещите името Спас, Спаска, Спасена, Спасияна, Спасимир, Спасимира, Спасия.

Честит празник на всички именници!

 

Почина поетът Евтим Евтимов

На 8 юни 2016 г. ни напусна големият български поет, публицист и общественик Евтим Евтимов.

Евтим Евтимов е роден на 28 октомври 1933 година в Петрич. През 1952 г. завършва Института за начални учители в родния си град. Работи като учител 10 години. През 1951 г. във вестник „Пиринско дело“ се отпечатва първото му стихотворение. От 1953 г. сътрудничи активно на периодичния печат. Работи като програмен ръководител на радиото в Петрич през 1955-1958 и 1960-1962 г. Секретар е на градското читалище от 1962 до 1965 г. След това е завеждащ отдел „Поезия“ и директор на издателство „Народна младеж“ (до 1984). Едновременно с това до 1975 г. е заместник главен редактор на списание „Пламък“. От 1984 до 1988 г. е главен редактор на вестник „Литературен фронт“. От 1989 до 1991 г. е главен редактор на списание „Родолюбие“.

Евтим Евтимов е един от най-популярните български поети, един от най-обичаните, търсени автори. Евтим Евтимов посвети едни от първите си стихове на Отечеството, на България. В любовната лирика следва традициите на Яворов и Дебелянов. Написа вдъхновени стихове за българската природа. Съавтор е на Тончо Русев в повече от 100 песни.

Евтим Евтимов - български поет
Евтим Евтимов – български поет

И всичко пак е вечно

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Евтим Евтимов

Нищонеслучващото се …

Гледах очуканите, ръждясващи винкели на остъклените тераси. Тази малка сиромашка хитрост, да си затвориш единствената тераса, да й сложиш стъкла и перденца, да я превърнеш в аквариум, да усвоиш още метър-два, да прибавиш още една стая към панелката, да изнесеш там печката, стария котлон, чушкопека, да засадиш в правоъгълни пластмасови саксии копър, магданоз, лук, дори корен домати, да я превърнеш в кухня и зимна градина едновременно. Да пържиш надвечер чушки в тази витрина на мизерния ти живот или да пушиш по потник в необяснимата тъга на късните нощи.“ ….

„… Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен животът, в цялата му пълнота.

„На другия ден след Апокалипсиса няма да има никакви вестници. Каква ирония! Най-голямото събитие в историята няма да бъде отразено.“

Из „Физика на тъгата“ – Георги Господинов