(фейлетон)
В едно малко провинциално селце, където животът течал съвсем обичайно за годините на демокрацията, в един съвсем обикновен делничен ден, се срещнали две празни тенекии от сирене.
И двете отдавна били излезли от употреба и някой едва ли би се заинтересувал от съществуването им, освен ако не е измършавял омирисан циганин, който би ги смачкал с два-три шута и би ги предал на вторични суровини за скрап. По някаква случайност това още не се бе случило и тези две напълно изпразнени от съдържание и доста изхабени от времето тенекии се радваха на съществуването си. Не особено привлекателния си и доста демоде външен вид те нямало как да забележат, тъй като по прашните селски улици не се срещала каквато и да е огледална повърхност, а локвите след някой случаен дъжд били толкова кални, че никой не би се разпознал в тях. От някогашните надписи върху раздрънканата им ламарина била останала едва по една буква. На едната в долния край по средата се разчитало доста дебело изписана буква „П”, а на другата също в долния край, само че по в края, се четяла тънкоризева и избеляла буква „М”.
И тъй като тенекиите не били нищо особено, никой не се и интересувал от тях. Животът си течал с обичайните радости и грижи, минавал и ги отминавал, засипвайки ги с поредната доза прах и забрава. Тенекиите обаче недоволствали от положението си в селското общество и търсели начин да променят това. Ту се бутали в някой забързан пенсионерски галош или цървул, ту се отърквали у някой скрибуцащ дървен бастун, ту пред някоя минаваща през селото циганска каруца се търкулвали.
От тези техни не много възпитани и толерантни постъпки последвало единствено шумно дрънчене. Веднъж едната дори се осмелила да се раздрънка пред един контролиращ автобусните превози инспектор. Това вече не останало незабелязано, но пък не донесло на тенекията никаква полза, напротив. Инспекторът се засмял ехидно на кухото ѝ дрънчене и я отминал безразлично. Дружката ѝ пък, като си нямала кой знае какво сериозно занимание, все се вторачвала в работата на другите, че се и опитвала да им налага мнението си и да ги командори. Понякога даже давала нареждания, сякаш е стъпила на най-високото ниво в селската йерархия. Като например кой и кога да пуска и спира алармата в главната селска квартира или кой и кога ще пусне и ще изгаси осветлението и други подобни битови уредици. Всички забелязвали отвратителното поведение на тези дрънчащи, никому ненужни и за нищо не ставащи „дами”, но те били толкова невзрачни и непотребни, че никой не им се връзвал на номерата. Стигнало се до там обаче, че две празни тенекии от сирене представете си, се настанили да управляват културата и връзките с обществеността, та дори и междуселските и междуградските връзки. Пък и нали единственото нещо, което най-добре им се отдавало да правят е непрекъснатото оглушително дрънкане, станали и глашатаите на селото. Де каквото станело, те първи го научавали в най-големи подробности, а малко след това го знаело и цялото село.
Манията за величие обаче няма граници. Тия двете така се били наряпали със самочувствие, така самохвално се били надули, та чак се били издули във всички посоки. Само в оная посока, най-горната – нямало нищо. Навярно капакът някога е бил отхлюпен и всичко е отишло по дяволите. Тъй като те не можели да осъзнаят безполезното си състояние, в някакъв неистов устрем се стремели към каквато и да е изява, само и само да бъдат забелязани.
Не щеш ли един ден, както се тътрели по разбитите селски улици, едната се препънала и се стоварила върху гърба на другата. От този сблъсък последвало такова дрънчене, че заглушило звъна на камбаната в селската църква. Това бил звездният миг на двете тенекии. Начинът да впечатляват и съсредоточават внимание бил открит. От тогава те са неразделни. Правят, струват – все двете и все една до друга. Дрънчат ли дрънчат. Е, все пак една общност с проблеми в слуховия апарат ги слуша и даже се преструва, че ги разбира, макар че каквото и да казват дрънченето на празни тенекии от сирене си е дрънчене на кухо.
Само дето това дрънчене заглушава всичко останало, което реши да си проправи път до селските общности и да им донесе някаква интелигентна, духовна или каквато и да е полезна и потребна информация.
Така е.
Докато има такива празни, ама много празни дрънкала, на които се дава трибуна, нищо стойностно и полезно няма да може ни да се чуе, ни да се разбере.
Дори викът за помощ на нуждаещ се или бедстващ би останал нечут.
Убийствено дрънчене. Дали няма то да ни довърши?
