Този текст е незначителен, но показателен откъс от репортажите на американския журналист Джанюариъс Макгахан, кореспондент на „Дейли мейл“, публикувани след потушаването на Априлското въстание. Той е един от хората, които припомнят на света, че съществува народът български, както и нечовешките зверства и убийства, упражнени спрямо него от Османската империя.
Текстът съдържа стресиращи подробности за насилие, смърт и болка.
„В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите. Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци.
Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно — и за богатите, и сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция.
Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е трудно да се направят подир пожара. Но какво беше моето изумление, когато видях, че повечето от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и значително количество състоятелни, даже достатъчно богати граждане; някои от тях могло би да бъдат сравнени с английските и французски паланки.
В действителност излиза, че българите не само не са диваци, но те са трудов, предприемчив, честен, образован и мирен народ.
Що се отнася до българското въстание, имало е слаби опитвания в две—три села, но не в Батак, и излиза, че тука не е бил убит нито един турчин. Даже правителството не твърди нито едното, нито другото. Когато Ахмед-ага, който направил клането, се появил със своите башибозуци и поискал да му предадат оръжието си, жителите на Батак не се отказали от това, а само заявили, че ще дадат оръжието си на редовните войски или на каймакамина Татар-Пазарджишки. Но Ахмед-ага стоял на своето и след дълги колебания и продължителни преговори батакчани се покорили, но не трябва да предполагаме, че нахождащото се у тях оръжие е било приготвено за въстание — то просто било от обичайните принадлежности на всеки турчин или християнин.
Какво е последвало след това предаване на оръжието, — най-добре ще проумее читателят, след като прочете продължението на нашия разказ за това, което видяхме вчера.
При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете.
Малко по-нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по- стара от 15 години, лежеше на пътя, затиснат под отломъците на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ù нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта им беше досущ изсъхнала, ала не изгнила. На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ù кестеняви коси се разстилаха по земята.
Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали тежкото изпитание, освен последната му степен, какво обикновено турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният хладнокръвно я убивал.
В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък, сляп брат бил изгорен жив, и мъжественият човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по-добре. Точно на срещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган на черепите.
Въобще числото на убитите деца в тая касапница е, наистина, чудовищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че подобни шествия се разхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината на това е твърде понятна: мюслюманинът, като убие известно число неверни гяуре, влиза в рая каквито и да са били греховете му.
Мохамед вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и сметат жените и децата наравно с мъжете. При това убиванието на децата е по-износно, защото то е по-леко и по- безопасно.
Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото разпарвали утробите на тежките жени и убивали неродените деца все с тая цел — да уголемят числото на жертвите си.
Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното мило дете, тя отчаяно плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорен дом, скубеше си косите и диво гледаше на три малки черепа, които държеше в ръце. Как се е избавила тая майка, а са погинали децата? Кой можеше да каже това? Може би тя не е била в село по времето на сечта, или пък е побягнала с едното дете, като е оставила мъжа си да пази другите, или най-сетне от страх ги е напуснала всичките и побягнала. Ако последното предположение е справедливо, то не е чудно, че тя се предаваше на такова отчаяние. Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището.
Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония.
Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори и гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не беше възможно да се върви по-нататак, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататак.
Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по- високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни.
Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние.
Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имало малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави.
В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ.
Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв ръце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата. Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст.
Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда.
Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най- отвратителен вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. с радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми.
Навред ужаси! ужаси! ужаси!
В самото село нямаше кучета, които при завръщането на жителите бяха побягнали в околностите; но аз видях две, три котки, извънмерно тлъсти, които спокойно ни гледаха с плувнали в лой очи. Може би, ще ме попитат, защо людете, които се намират сега в селото, не погребват останките на мъртвите, а позволяват на кучетата и котките да ги глождят. Някои опитвания да познаят и заровят телата на роднините си били направени, но останалите живи батакчани са уморени от глад и нямат даже лопати, за да изкопаят гроб. А освен това повечето от тях са жени, които в много случаи напразно са се стараели да засипят с пръст другите там тела. Ние видяхме много примери, че дето е било възможно да се познаят скелетите за тях се грижеха по един най-трогателен начин. Няколко гробове бяха направени, както трябва и даже бяха украсени с цветя. Други представляваха страшна противоположност: от една страна цветя, а от друга — кокали, измити от дъжда. Даже имаше черепи, грижливо положени в градините до стeните и накитени с цветя, като че да не искаха навеки да се разделят с тях. Аз видях един череп, полузаровен в земята и обърнат с лицето към небето в устата му стърчеше китка; повечето скелети и черепи се търкалят без всяко попечение.
От 8 или 9000 жители в Батак са останали живи 1200 или 1500, които нямат с що да погребат мъртъвците си.
Но защо турците не направиха това? Те ще отговорят, че всичко е отдавна направено и че за заравяне е имало малко хора. От всичките жестоки, варварски и зверски подвиги на турците, клането в Батак е най-страшния; от всичките безумни глупости, направени някога от тях, първо място занимава дивата мисъл да оставят да гният труповете на своите жертви в продължение на три месеца. Но това село се намира в една отдалечена, усамотена местност и те никога не са мислили, че европейците ще си пъхнат и тука носа; затова цинично забележвали: християните не заслужават да се заравят; нека ги ядат кучетата. Ние говорихме с мнозина, но нямахме сила да изслушваме докрай всичките тия печални разкази, и се задоволявахме с това, дето питахме само за числото на погиналите лица от всяко семейство. Колко души бяхте в семейството — питахме ние. “Десет” — отговаряха нам. “Колко останахте?” “Двама”. “А вие колко бяхте?” — продължавахме нашите питания. “Осем”. “Колко останахте?” “Трима”. “А вие колко?” “Петнадесет”. Колко останахте?” — “Петмина”. И така в челяди от пет до двайсет члена останали от един до пет души.
Една баба се приближи до нас, като си чупеше ръцете и със сух вопъл, в който нямаше сили, приказа ни, че тя имала трима хубавци възрастни синове: Георги, Иванчо и Стоян, които са били оженени за добри, послушни жени: Райка, Стилиянка и Анка, че те имали дванайсет прекрасни деца: Ангел, Троян, Георги, Иванчо, Петко, Сиса, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. От всичката тая многобройна честита челяд от двадесет души останала само старата баба; всичките други били избити. Едничък представител на това цветущо семейно дърво бил този стар пън, и не е чудно, дето злочестата старица от отчаяние удряше главата си о земята. Така също чухме повест за Благоя Христофора, почтен патриарх от древния тип; той имал пет женени синове и двадесет и седем унуци. Всичкото това семейство живяло под един покрив, а сега са останали само девет души. Ако да имахме време, могли би да слушаме подобни разкази в продължение на много часове. Имаше даже семейства, от които не беше останал никой. Злодеите, които са извършвали тези убийства, бяха не черкези, както отнапред се предполагаше, но турци от близосъседните села под предводителството на Ахмед-ага.
Селото Батак, като говорим сравнително, е било богато и цветуще; то възбуждало завистта на турските съседи, които са се възползували от религиозния фанатизъм и от въстанието на другата част на страната, за да разорят и ограбят омразното село.
Ахмед-ага, който е ръководел това клане, не само не е бил и не ще бъде наказан, но още е възкачен в чин юз-башия и е награден с орден. Разказваха ни, че грамадно количество деца и моми били отведени в турските села, дето ги държали насила и не ги давали на родителите им. Скайлер сетне добил един списък с имената и годините на 87 момчета и момичета, отведени в турските села, названията на които също са забележени. Що се отнася до настоящето положение на останалите живи батакчани, за него е страшно и да се помисли. Турските власти построили при входа на селото няколко дървени обори, в които тия злощастници стоят, но те решително нямат що да ядат, освен това, което си изпросят като милостиня от съседите си. Без да гледат на тяхното подобно бедствено положение, турските власти със студен цинизъм и с пълно невнимание към Европейските искания, пристъпили са вече към събирането на данъците и военна контрибуция като да не е случвало тук нищо необикновено. Попитайте за това в Цариград и ще ви отговорят, че всичкото това е неправда и ще се хванат да се разпростират в обещания да окажат помощ на пострадалите. Но навред жителите на изгорените села говорят Скайлеру, че ако не си платят данъците и военната контрибуция, безжалостно ще ги изгонят от привременните убежища посред развалините. Да платят е немислимо, а трудно е да се каже, към какви последствия може да доведе техният отказ. Правителството има нужда от пари и всяко село е длъжно да заплати своята обикновена част данъци, при което живите са длъжни да плащат и за мъртвите.
Ние попитахме, какво означават костите и черепите, които се въргаляха из гората, дето върху ни лаяха кучетата. Обясниха ни, че това са биле останките на 200 моми, които са били взети в плен и предназначени за по-лоша съдба от смъртта. Те се намирали в ръцете на своите джелати няколко дена, тъй като изгарянето и разграбването на Батак е станало не в един ден, и са изтеглили всичко това, което бедните, слабите и безпомощни девици са могли да пострадат от дивите варвари. Сетне, когато градецът е бил изгорен, и всичките им роднини убити, тия бедни създания, на които, както се види, трябвало да покровителствуват злодеите, които са ги обезчестили, отведени били вън от градеца и сред белия ден под откритото небе хладнокръвно ги умъртвили, и като натрупали труповете им на камара, оставили ги да гният под слънчевия пек.
Дизраели беше прав, като забелезваше остроумно, че турците винаги бърже се разпореждат с хората, които им паднат в ръцете, и не ги затварят в тъмница.
Действително, те бързешком се разправят с християните и в това Дизраели е съвършено прав. Когато той произнасяше своята насмешлива реч, 200 млади моми вече отдавна лежаха в купа на бездиханните трупове при входа в Батак.“
