Народно читалище „Бачо Киро – 1869” гр. Бяла черква е едно от горе-долу добре работещите читалища на територията на община Павликени.
Това вероятно се дължи на съществуващите в града културно-исторически паметници, които предразполагат към честването на различни събития и годишнини и така обогатяват културния календар на населеното място. Ситуацията там обаче е идентична с тази в Павликени, дори е по-лоша – всички членове на настоятелството са членове и симпатизанти на БСП.
Секретарят Милко Грънчаров, който е доказан червен активист в екип с червения си председател Анастасия Георгиева, не предприемат нищо без да са го съгласували с кметицата на града Албена Тодорова.
Въпреки че е избрана с квотата на Политическо движение „Социалдемократи“, в работата и няма нищо демократично. Албена прилага крайно лявата и порочна политика на БСП и особено през втория си мандат е един от ревностните последователи и почитатели на финансово корумпирания, морално фалирал и политически импотентен „кмето” Манолов.
Мероприятията, които се инициират са по-скоро с цел показност или просто за да се отчете дейност. Липсва обединяващият фактор и опити за приобщаване на населението към читалищната дейност. Забелязва се все по-слаба посещаемост на различните мероприятия.
Въпреки славната си история, първото селско читалище в България през последните години не е спечелило нито един проект за финансиране в каквато и да е област на културата. Единствените сигурни пари, които постъпват по сметката на читалището, са от наем на земеделска земя в землището на гр. Варна, завещани от родолюбив човек, родом от Бяла черква.
Просветна дейност там отдавна не се осъществява. Единственият творчески колектив е женската певческа група, ръководена от музикална педагожка от гр. Плевен. Танцовата формация, съществувала преди няколко години, вече я няма. Няма и никакво старание към читалищните дейности да се приобщят млади хора.
Напоследък настоятелството разчита на изявите на един млад псевдо поет, Александър Атанасов, чието самочувствие е толкова високо, че вирнатият му нос мести облаците, а в същия момент поезията му е без всякаква художествена стойност, според литературни критици, с които сме се консултирали. Самочувствието му не се охлади, дори когато уличиха неговия баща, Ангел – домакина на местната полиция, в кражба на служебно гориво от полицейските автомобили в града, но признаваме това няма общо с липсата на художествени качества на „творчеството” му. „Луд умора нема – само се пóти.“
Да се разчита на посредствени и самозвани хора да повдигнат авторитета на едно читалище и в същия момент да се загърбват и уж случайно да се пренебрегват наистина талантливи хора във времена на бездуховност е недопустимо. Пък и подобни особи, като въпросният „Сашко”, предизвикващи присмех у околните с високомерното си поведение, отблъскват, а не привличат публика и привърженици.
Единственият борец за справедливост в сферата на културата e г-жа Живка Танчева, която години наред отстоява ценностите и поддържа жив духът на Цанко Церковски и неговото дело. За съжаление и тя е обезкуражена и смачкана от червената чума, задушаваща борческия град. Кака Живка е вече на преклонна възраст (над 80 г.) и вероятно поради това не успя да устои на натиска и се предаде в услуга на кметицата Тодорова.
Не я виним за това разбира се. Останала сама сред глутница червени вълци, тя няма друг избор.
Единственото нещо, с което читалището може да се похвали, е читалищната библиотека. Там потокът от читатели не стихва. Купуват се и много нови книги. Дано будният белочерковчанин остане все така любознателен и четящ, поне за собствено духовно израстване и дано се появи у него искрица борбеност, която да разпали желанието му за промяна на сегашната незавидна и срамна ситуация.
Читалището в борческа Бяла черква трябва да тръгне по нов път. Дали ще се намерят свестни хора да помогнат това да се случи е въпрос на време и само то, „времето“, ще покаже.
Дали и колко пъти би се обърнал в гроба Бачо Киро ако можеше да види до къде са докарани градът и читалището в него?
