Повече от 60 години творческа дейност и над 50 издадени книги. Това е
част от своеобразната житейска равносметка на един от най-талантливите и
обичани български съвременни автори Матей Шопкин.
По повод 80 годишния си юбилей през 2018 г., авторът издаде нов поетичен сборник „Моят поетичен храм”, който представи пред жителите на община Павликени на 30.10.2018 г.
Седем момченца от ДГ „Слънце“ бяха най-приятната изненада за твореца. Те му поднесоха своя поздрав, рецитирайки стихотворението му „Гара Павликени“ и това силно го развълнува. На поетичната вечер присъства съпругата на поета Магдалина, която е главният „виновник” за появата на най-силните му лирични творби. Самият Шопкин рецитира много свои стихотворения – любовни, патриотични, както и такива, посветени на град Павликени и на родното му село Долна Липница.
Чухме и много искрени трепетни думи в мерена реч, посветени на неговите най-близки хора, майка, баща, дядо, с които поетът заслужено се гордее.
След една такава среща не може да не си тръгнеш зареден с оптимизъм и позитивизъм, окрилен и изпълнен с любов към всичко в този свят. Не може да не си усетил красотата на онези пролетни настроения, в които кокичетата „бликат”, минзухарите „пламтят”, а просторите са „леярни”, обещаващи „венчални пръстени да излеят” от златото на своите звезди. (Любов, 66)
Не само бурни аплодисменти, но и дълбок поклон заслужава твореца, отправил искрени молитви от един връх на Българската слава – Ботев връх, Земята родна да му вдъхне сили, за да поеме той „тъмната и болка, безпаметните рани и дълбокия и плач”. Възхищение буди неговата духовна сила, с която той моли Родината да превърне „сърцето му в извор, в камбана и в меч”, за да отстоява нейната слава и брани нейните правдини. (Молитва от Ботев връх)
Гордостта на Матей Шопкин, че е потомък на велик народ, блика от десетки стихове и е толкова силна и завладяваща, че слушателят настръхва, а очите му овлажняват. Тя подклажда и силата на духа, с която той категорично заявява своята обич и вярност към Родината до гроб, своята готовност дори „пред бесилка да запее” и „в смъртта си да живее” в името на България. Същата тази безконечна и свята любов към Родината, която той нарича своя съдба, може би е искрицата, която взривява неговото поетично перо, за да изпише то укора за разрушените ценности на духовност в нашето днешно общество с една категоричност, че „няма ни Бог, ни светиня“. (България, 91)
Поетът многозначно ни напомня, че врагът никога не прощава и не ще прости, за това отзвукът от „барабаните, които бият в съвестта му”, трябва да стигне до всеки един от нас, днешните българи. (Крепост). Та нали от нас зависи бъдещето на нашите деца, бъдещето на нашата и тяхна България. Дано имаме сетива да чуем
тревожния му повик: „Ей, българи, България умира! Умира пред самите ни очи!“ От онази достолепна житейска висота на годините, на мъжете с побелелите коси, на глас се моли душата на Матей Шопкин „за красота, за доброта”, за това сред нас хората на днешния свят, „да веят ведри ветрове”, „да пеят звънки коловози” и да отеква онзи простичък човешки призив „Бог помози”. (Утрин в полето)
Със „Здравей, поете.” бе посрещнат той от Павликенската общественост и минутите с неговото красиво, искрено, завладяващо и неповторимо слово неусетно отлетяха. На тръгване му стиснах ръка и от възхита и от благодарност, за това, което ми дава, защото човек трябва да храни душата си така, както и тялото си, с качествена, полезна и истинска храна. Точно такава е онази духовност, която блика от стиховете му. Е, има и един недостатък тази матейшопкинова поезия – все не може да ме засити. За това му пожелах:
Пиши, поете!
Пиши, че глад мори душата,
а искам да съм сита аз.
Когато стъпя в стремената
да имам воля, сила, глас.
И вяра и кураж да имам,
от твоя стих отпила мощ,
да мога светлина да пръсна
в чернилката на всяка нощ.
Иваничка Колева
