И в село Върбовка печелившата комбинация е съчетанието 2-в-1 – хем 3-ти март и поднасяне на венци пред паметника, които по лошия пример от миналата година се прехвърлят през оградата, хем награждаване на футболни отбори с грамоти и купи. Умопомрачаващо.
Двете момчета пред паметника, които поемат венците са наречени „почетна стража“ пък са разпасана команда по анцузи с подгънати крака и скръстени зад гърба ръце.
Морално пропадналият алкохолик Иво Костов рецитира „Опълченците на Шипка“ – кощунство от неговата уста.
Кметът Антонов пък се хвали, че „както винаги кметът Манолов е при нас“ – голям кяр, младото но миризливо социалистическо лайно Кавалски и той се изтъпанчил милият да се покаже и да го видят.
Културтрегерите от Общината, ако на никой друг не му идва на акъл, дето никой го няма, не може ли да се сетят и да посъветват нехаещия селски кмет Антонов да свали проклетия катинар от вратата и да каже на т.нар. „почетна стража“ да се изправи и да изглежда подобаващо спретнато и почтително.
Цялата шайка общински безхаберници са толкова пропаднали интелектуално и морално, че не осъзнават какво правят.
А, бе, олигофрени, вие се изогла́вихте, бе! Срам и позор!
Одата „Кочо“ е поместена в цикъла „Епопея на забравените“. На нея ѝ е отредено трето място сред дванадесетте стихотворения, написани от Вазов в период 1881-1884 година. Още заглавието на цикъла ни въвежда в смисъла на тези оди – това е повествование за най-добрите, най-достойните, създателите на идеала, на висотите в обществената ценностна система, които за съжаление са забравени, тяхната памет е поругана, чрез невежеството на обикновения човек относно тяхното дело. Броят на творбите в цикъла не е случаен, числото 12 поражда аналогия с 12-те Христови ученици. Тяхната подредба също е преднамерена, започва се с „Левски“ – себеотрицанието, подвига на личността и се стига до последната творба – „Опълченците на Шипка“ – колективния подвиг, масовост и разпространение на общия идеал за свобода.
Одата „Кочо” има заглавие на историческа личност и подзаглавие – Защитата на Перущица. По този начин Вазов съчетава личният героизъм с масовият. Така в центъра на изображението не е само личният подвиг, но и масовият героизъм, който демонстрират въстаниците на бойното поле. Внушенията са представени чрез контраст – малодушието и страхът са противопоставени на смелостта и героизма. Вазов избира третия ден от боят на Перущица, като пресъздава реално историческото събитие. Положението е драматично, събрали са се всички въстаници вътре в храма, обсадата е голяма и непрекъсната. С напредването на одата, напрежението ескалира, докато накрая Кочо не е представен пред невъзможен избор – да сложи край на себе си и на семейството си.
КОЧО
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше:“Чедо, Не се бой!“
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце…
Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели –
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком…
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна…Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
-Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци…
Ето, царска сила, да се предадем!
– Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!
– Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?
– Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!
– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна:“Чуйте! Срам)!“ и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
– Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.
изведнъж видяха там зидът съборен!
Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти – сетня – пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! – в общата тревога;
и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други – с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо – простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си – млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: „Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…
Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: „То да е отзади!
Удряй!“…И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
„Майка ти не ще и сама на небето!“
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!“
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
…………………………
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
из цикъла „Епопея на забравените“ Иван Вазов
вътрешността на църквата св. Архангел Михаил в Перущциа
What if we still carry shame on our forehead,
marks of the whip, signs of bondage abhorrent;
what if remembrance of infamous days
hangs like a cloud over all we survey;
what if in history no place we’re allotted,
what if our name be a tragic one, what if
old Belasitsa and recent Batak
over our past throw their deep shadows black;
what if men mockingly laugh in our faces,
pointing to newly lost fetters, to traces
still on our necks of the ages-long yoke;
what if this freedom was gives our folk?
What of it? We know a recent true story,
a shining new symbol, a symbol of glory,
that proudly within every bosom pulsates
and noble strong feeling within us awakes;
there on a mounting that glows in the distance,
heaven’s blue vault on its broad shoulder lifting,
rises a famous wild peak with blood on its moss,
a monument huge to a deed that’s immortal,
because a deep memory lives in the Balkan,
because there’s a name that shall live for all time,
as bright as a legend in history it shines,
a new name, its roots to antiquity tracing,
as great ad Thermopylae, all fame embracing,
a same to wipe shame away, with its plain truth
smashing to smithereens calumny’s tooth.
O, Shipka!
For three days our youthful battalions
the pass have defended. The high mountain valleys
re-echo the battle’s tumultuous roar.
The onslaught’s ferocious! Again the dense hordes
along the ravine for the twelfth time are crawling
where warm blood is flowing and bodies are sprawling.
Assault on assault! Swarm on swarm they advance!
Once more at the towering peak Suleiman the mad
is pointing: „Rush forward! Up there are the rayahs!“
Away race the hordes in a rage wild and dire,
a thunderous „Allah“ re-echoes afar.
The summit replies with a rousing „Hurrah!“,
a hail of fresh bullets and tree trunks and boulders;
spattered with blood, our battalions boldly
retaliate, every man in his own way
striving to be in the front of the fray,
each, like a hero, death bravely defying,
determined to leave one more enemy dying.
Cannon are pounding. The Turks with a cry
rush up the slope where they tumble and die;
coming like tigers, like sheep they go flying,
then come once again: the Bulgarians fighting
like lions are running along the redoubt,
neither heat, thirst nor toil are they worried about.
The onslaught is fierce, the rebuff is bitter and no less stout.
For three days they fight but no help is arriving,
and no hope is visible on the horizon,
and no brother eagles come swiftly with aid.
No matter. They’ll die, but die true, unafraid –
as died the brave Spartans who stood against Xerxes.
Fresh waves are now rolling up; all are alerted!
A last effort’s needed: the moment is grave.
And then does Stoletov, our general brave,
roar words of great courage: „Young volunteer fighters,
now crown Bulgaria with laurels of triumph!
The Tsar has entrusted the pass, the whole war,
and even himself, unto these muscles, of yours!“
Thus heartened, our proud and heroic battalions
courageously meet the next thrust of the rallying
enemy hordes! O heroic time!
Fresh waves of assailants the cliffs now climb.
Our men have no bullets, with bravery girded,
their bayonets broken, their breasts ever sturdy,
they’re all to a man ready gladly to die
on the ridge which the whole of the world can descry,
To die here like heroes triumphant, victorious.
„The whole of Bulgaria is now watching us,
this peak is a high one: she’ll see us,
if we were to run – we better die here today!“
No weapons are left! What remains is the slaughter!
Each stone is a bomb and each tree-trunk a sword is.
Each object – a blow, and each soul – flame that sears.
From the peak every tree, every stone disappears.
„Grab hold of the bodies!“ they hear a voice crying,
at once through the air lifeless corpses are flying,
and over the hordes like black devils they dive
and tumble and roll as if they were alive!
The Turks quake and tremble, not having seen ever
the living and death fight a battle together,
and raise a shrill cry of demoniac rage.
In life and death combat the armies engage.
Our heroes, there standing as steady as boulders,
meet bayonet steel with steel breasts no less boldly,
and sing as they cast themselves into the fray
when they realize Death shall now snatch them away.
But still our young heroes rebuff, sink and swallow
the hordes that is wave upon wave swiftly follow.
The peak any minute shall ours be no more.
Then suddenly Radetzky arrives with a roar.
And today, every time there’s a storm in the Balkan,
the summit recall this grim day and, recounting
the story, its echoing glory relays
from abyss to abyss, from age unto age!
„3 март е ден за преклонение пред героите от Руско-турската освободителна война. Нека този ден бъде увенчан със самочувствието ни на свободен народ в суверенна държава. Да постигаме целите си и да ни уважават извън границите ни!“, каза в официалното си слово за националния празник „кметo“ Манолов.
Стотици жители на града се събраха на централния площад „Свобода“ за официалното събитие. Сред тях бяха учениците от трите училища, общински съветници, представители на политически партии, общественици и културни дейци.
„Днешният празничен ден ни напомня, че в свободната и уредена държава моралът трябва да бъде на първо място. Веднага след него трябва да бъде законът. Спазването на тези две норми ще ни помогне да живеем в равенство, братство и в спокойствие за себе си и имуществото си. Загубим ли една от двете, ще загубим и свободата“, продължи словото си финансово корумпираният, морално фалирал и политически импотентен „кмето“ Манолов.
Заупокойна молитва за загиналите за свободата на Бъгария отслужи архимандрит Георгий. Цветя и венци на признателност поднесоха гостите и гражданите.
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
………………………
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов из „Епопея на забравените“
гр. Пловдов, 6 ноември, 1883
Днес на 2-ри март в Бяла черква са чествали едновременно 1-ви март – деня на самодееца и 3-ти март – националния празник. С един куршум два заека както се казва, че от утре следват три почивни дни, кой ще ти се занимава с празници.
Наглост, безочие, светотатство от фалшивите думи на финансово корумпирания, морално фалирал и политически импотентен „кмето“, които може да прочетете по-долу, получаваме за 3-ти март.
Подобие на човек и пишман политик, който търси, изисква и получава подкупи от изпълнители и подизпълнители на проекти в община Павликени в брой в куфари по хотелски стаи извън града, „кмето“ Манолов е въплъщение на най-низкото в човека, на злото, което дълги години властва в града и общината и пие от последните сили на народа, който народ хипнотизиран, прост и неук, уплашен за хляба си, продължава сам да избира палачите си, отново и отново до безкрай и несвяст.
Кой си ти жалък, крадлив, лъжовен и похотлив мискинино, душманино на своя народ, да поздравяваш когото и да било, обръщайки костите на достойните умрели за свободата ни?
Не сме горди нито с тебе, нито с твоите безгръбначни лакеи, агенти, доносници и функционери, още по-малко сме горди с криминалната партия, в която членуваш, „кмето“ Манолов.
Пожелаваме ти от сърце жесток край на цирка, който ни разиграваш и скорошно възмездие за делата ти.
Зъб за чене, око за две!
„Уважаеми съграждани,
Уважаеми жители на област Велико Търново,
Ден преди националния празник на България се обръщам към Вас с посланието, че свободата е цел за всеки от нас.
На този ден човечеството поздравява непокорна България, въздигнала се от руините на жестокото робство. Познал свободата като ценност, народът ни се изправя в мъчителна битка за нейното утвърждаване. И днес идеите за свобода, равенство, справедливост са част от дневния ред на България.
Нека помним, че свободата си извоюваме отново с действия всеки ден! Да не позволяваме друг да решава съдбата ни! Да сме горди с историята и културата си!
Трагедия се разрази в павлиенското село Дъскот преди около час и половина Дъскот.
Възрастен мъж загина при пожар. Огнената стихия се разразила около 15 часа жилището на Митьо М. Съседи подали сигнал, че от къщата се вият пламъци и дим. Въпреки бързата реакция на пожарникарите, са изгорели 40 кв.м. покрив и имущество. Когато изгасили пламъците, огнеборците открили овъгленото тяло на 79-годишния мъж.
Двете момчета пред паметника, които поемат венците са наречени „почетна стража“ пък са разпасана команда по анцузи с подгънати крака и скръстени зад гърба ръце.
Кметът Антонов пък се хвали, че „както винаги кметът Манолов е при нас“ – голям кяр, младото но миризливо социалистическо лайно Кавалски и той се изтъпанчил милият да се покаже и да го видят.
