Може би най-характерно за разказвача Димитър Томов е безкрайното му любопитство към живота, към живота на човека. Не толкова към героя с рязко очертания профил и характер, а именно към онова, което се случва край и с него и по неповторим начин го прави такъв, какъвто е. В днешния литературен свят, в който ерудицията и придобитата култура засяват своите творби върху вече обработени културни пластове, Димитър Томов, защото е витален, жив, остро наблюдателен субект, хомо луденс, не се плаши да гребе направо от рудата на действително преживените случки, да изобразява неподправено и реалистично, да рисува хората, каквито ги среща, а не както би искал да ги вижда. Отклони ли се от този подход, става уязвим.
Вместо да зарови глава в транснационални идеи, Томов предпочете да направи център на мирозданието родното си Павликени, малкото равнинно градче, в което, както твърди, са побрани всичките хубави страни и пороци на човешката природа. И което е почти невероятно – успя! Рисува Павликени с различни почерци – на трезвия писател, на очеркиста, на лирика, на романтика, но и на щедро надарения сатирик, чиято усмивка, правеща се на наивна, стопява разстоянията и чувството за отчужденост. Като горчиво лекарство, оваляно в захар.

Така Димитър Томов, макар и по-късно, даде своя лепта към нароилите се след 50-те години на миналия век литературни средища, в които емблематични пишещи братя намираха първоизвора на творческото си вдъхновение в региона, където са се родили и израснали, в местните нрави, традиции и обичаи. Имам предвид Родопите на Никола Хайтов, Северозапада на Йордан Радичков, Дунавското крайбрежие на Георги Алексиев, Юга на Димитър Вълев и Димитър Яръмов, Македонската обител на Валентин Караманчев, Странджанския край на Дико Фучеджиев и Любен Петков. Димитър Томов, който задълба в периферията на Великотърновския регион, а всяка периферия „снизява“ високите тонове и дозите патос, се одързости да символизира местната култура не въобще чрез характеристики на родния край, а чрез спецификите на едно единствено селище: Павликени.

Заглавията на разказите на Томов обикновено започват с лексемата ПЪТ: „Път към другия“, „Път към френския“, „Път към Европа“, „Път към Алма матер“, „Път към Босфора“, „Път към оня свят“, „Път към Бриджит Бардо“, „Път към Голгота“. В последната му книга „Зазоряване“, юбилейна, разкошно издадена, от избраните петдесет разкази, двадесет и осем започват със сакралната дума ПЪТ: в почти всички творби посоката е „към…“, изключение правят няколко разказа, в които пътят е „за…“ или „от…“.

Пътят, както личи, е важен за белетриста. Но не в библейския смисъл на извлечени от опита сентенции. Доколкото влага такъв смисъл като в опусите си за Ванга („Сама сред хората“, „Един завет“), резултатите са добри, но нищо повече. Защото като остро сензитивен прозаик, Томов трябва първо да докосне предмета, да го пипне, да усети обемите, миризмите и шарките му, да го „заснеме“ в естествения му натурален вид и чак тогава да си позволи изкачване до етажите на метафората като живо единство, а не като конструкция от представи за нещата. Държи особено на атмосферата, която обкръжава сюжета. Често пъти изобразената обстановката около събитието е наситена с по-многозначна детайлизация, отколкото неговото конкретно разкриване („Трусове на любовта“).

Повествованието си го реализира във формата на „циклизирани разкази“, за да покаже, че Павликени е взаимосвързана общност, в която доброто и лошото живеят заедно. Общност, населена с погражданени селяни, с варници и училища, със славеи и гарги, с ж. п. гара и малък и среден бизнес, със сваковци и лели, с учители и полицаи, с любими дядовци и разхайтени каки. Фабулата се върти около случки, станали по време на социализма, но най-вече след това, в периода на деформираната демокрация. Анатомия на разпада, описан без пощада!

Противоядие на този разпад, внушава Томов, е българското минало, сцените от Възрожденската епоха, физическата и духовната сила на българина, природната среда. Но достатъчно ли е, пита белетристът? Силата на Дан Колов вече е изчерпана („Път към Дан Колов“), училището едва крета, учителите са унизени от демокрацията („Пътят към края?“, „Път към учителите“), природата – отровена, а защитата на селото срещу кърджалиите, предвождана от Матей Миткалото, сега се е изродила в безнадеждна защита на същото село от крадливи набези на циганския безброй („Зазоряване“).

Качество на този тип проза е наслагването на моралните и битовите проблеми върху жаравата на социалните изпитания и драми. В разгъването на фабулата втъкава документални фрагменти, за да засили усещането за достоверност и стъпване върху факта. Постъпва така, за да избегне днешното увлечение по прекаленото субективизиране на изказа, по правенето на „литература върху литература“. А всичките си импровизации и логично разчертани положения, Томов поднася с чудесен усет за изкуството на смеха. Циклите разкази на Томов са отворени към семейния кръг („Инджовите“, „На другия ден“, „Славей или чучулига“), към детските спомени („Път към нас си“), към любовни истории(„Флоранс“).

Но най-забележително е изобразяването на павликенските цигани, което е творчески връх на белетриста Димитър Томов и реално негово достояние в новата ни литература! Тези циклизирани разкази са и знак за способа, по който белетристът твори! Тук неговият главен интерес е прехвърлен върху живота на циганите, с влизането на България в Европейския съюз. Към Европата потеглят Павликени с павликенските цигани, България с Балканите, претоварени от исторически обременености. Потегляне, към което разказвачът се отнася присмехулно, злъчно и болезнено, с ирония, самоирония и тъга. Констатира без сантименти: европейското бракосъчетание на България е станало с цената на взаимни загуби. В култа към Европа, прокламиран от политическата ни класа, в техните измислени европейски ценности, се крият фалш, двойни стандарти и фарсови ситуации, но и опасности, които застрашават националната самобитност на българския народ.

Затова на официалната пропаганда авторът противопоставя най-малките от най-малките и незначителни хора в обществената стълбица – циганите, и тяхната способност да оцеляват. Движението е КЪМ, но и ОТ Европа. В резултат на този „взаимообмен“ пропищяват и българите, и западноевропейците! Циганите от разказите са, каквито ги познаваме – жилави, жизнелюбиви, шумни, крадливи, лъжливи, първични, нагаждащи се към всякакви обстоятелства, с героизирано минало и бутафорно, опошлено настояще. Но непредаващи се! Очевидно, Томов познава превъзходно и в тънки подробности циганите и циганския им нрав. Не съм срещал по-находчиво и по-достоверно изобразяване, поне в българската литература, на тази племенна група, населила целия ни континент.

В случая има две особености. Първо, пътуването на павликенските цигани в Европа и пренасянето на европейския опит у нас е своего рода пародия на пътуването на Алековия бай Ганьо по посока на същите земни предели. Второ, Томов, макар и в далечина, асоциира европейския набег на циганите с положението на българите по пътя им към Европейския съюз. Според народната мъдрост: каквито са ни циганите, такива сме си и ние! Само че българите са още по-злощастни – те губят и родината си („Път към бъдещето“).

В тази циганска „рапсодия“ има един разказ, който увенчава, според мен, писателското дело на Димитър Томов и би могъл да участва във всяка антология на българския разказ: „Път към Бриджит Бардо“.

Фабулата му не е сложна. По настояване на известната френска киноактриса и природозащитница Бриджит Бардо у нас току-що е изграден (нали следваме европейските уроци!) резерват за животни, обграден с гъста мрежа и осигурени условия за щастлив живот на обитателите му. Циганинът Манго праща в резервата престарялата си мечка Маша, с която през младостта и зрялата ѝ възраст се е представял на сборове и панаири. Само че Маша не успява, а и не иска да свикне с предоставените удобства. Пречат й резерватът и оградената му свобода! Закопняла за предишния нищожен господар и за мизерния си бит, мечката с мъченически усилия накрая намира пролука и изранена избягва натам, където е наистина „своя“ и истинска. Това не е „стокхолмски“ комплекс, а изконно право на живото същество (на човека също!) да избира начина си на живот, собствената си свобода, собственото си разбиране за дом и пълноценно живеене! Ерго, Европейският съюз, изпаднал в ситуацията на Б. Бардо, налага с принуда качества, които в дадения случай се оказват далеч по-нехуманни от грубите ни балкански порядки. А и трябва да се помни, повтаря писателят, че не се знае кой е учителят и кой ученикът – България спада към най-древните, високо културни цивилизации на континента!

Димитър Томов посреща своите шестдесет години на колела. Той продължава да пътува и търси ПЪТ за своето Павликени, за хората и природата му, за предложените от обстоятелствата истории и историйки. И той, убеден съм в това, ще продължи да остава верен на шаечната истина, негов компас за ориентиране в неповторимото, но и сбъркано днешно наше съществуване!

Чавдар Добрев