Аз видях как руснаците окупираха България

Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14:10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна.

Пристигнах от Турция на 7 септември. Официалните лица на българското консулство в Истанбул искаха американски журналисти да дойдат в страната и да изпреварят руснаците. Един автомобил ме чакаше на границата и с двама тайни полицаи, въоръжени с пистолети, потеглих за София. На следната сутрин се срещнах с новия министър-председател Константин Муравиев, дългогодишен либерал. Неговото правителство бе съставено само преди седмица. Той ми направи впечатление на честен и искрено говорещ демократ. Съобщи ми колко безнадеждно се опитал да сключи примирие със съюзниците. На другия ден коалиционно правителство, доминирано от комунисти, свали правителството на Муравиев и той бе хвърлен в затвора.

Първите руснаци бяха преминали границата на 8 септември. Сега един лъскав американски автомобил “Пакард” водеше колона от изкаляни и изпочупени джипове и камиони, американско производство. Бойното поделение се състоеше от момчета с розови бузи, загрубели старци с увиснали мустаци и едрогърди жени – всички с общ знаменател: вид на свирепи безжалостни воини.

Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Одобрителните викове и приветствия на посрещачите започнаха, когато водещата колона премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо построената победна арка, украсена с червени знамена. Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Контролираха движението военни полицаи, които скоро бяха заменени от едрогърдести рускини с ботуши и шмайзери. Една седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.

Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото си искат. Скоро стана явно, че Съветите ще управляват България твърдо, неумолимо и тоталитарно. Те действаха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа “предпочитан и покровителстван от Москва”.

Отечественият фронт бе организиран от хитрата Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктатор на България. При факта, че комунистите контролират въоръжените партизани и проникването на руската армия в страната, то за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на най-важните министерски постове в новото правителство.

По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 8 милиона. Мнозинство са селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност антикомунисти. Почти всеки селянин притежава собствената си земя и си е господар. Гражданите на София са синове и дъщери или внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма.

Във всеки град и село на България комунистите завзеха цивилната администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов. Те често арестуваха хора просто защото са добре облечени. Решаваха с куршуми стари лични спорове с хора, на които имаха зъб. Българи ми съобщаваха, че почти навсякъде биещите полицейски началници, кметове, бирници и някои техни заместници били разстрелвани или пребивани до смърт. Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни прадставители и дворцови служители на починалия цар бяха осъдени на смърт от така наречения „народен съд“. Според официалните съобщения “народните съдилища” са осъдили на смърт и затвор над пет хиляди души. Десетки хиляди са избити и репресирани без съд и присъда.

Малко по-късно започна да се проявява силна реакция срещу Съветския съюз и поставеното от него правителство. Българите очакваха либерално демократично управление, излъчено от народа, но вместо това получиха комунистическа диктатура. Пряк политически резултат бе, че започнаха да гледат към САЩ повече от когато и да било преди. Имаха достатъчно лош опит от фашизма и не искаха комунизъм. Мислеха, че Съединените щати ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите обаче бяха добре осведомени за тази тенденция и започнаха усилено да пречат и подбиват престижа на Америка.

Първа възможност за това им се удаде, когато от Турция дойдоха четирима американски военни да търсят и освободят американски летци от свалени в България американски самолети. Възглавявана от поручик Хари Харпър, групата свърши отлична работа. Само за три дни 355 американски офицери и войници бяха на път за Турция. От Харпър и подчинените му зависеше да бъдат открити и други американски военни в провинцията. Една вечер обаче руски поручик им заявил, че не са желани в България. Харпър протестирал пред руския комендант, но той им дал 24 часа да напуснат страната. Британската мисия, оглавявана от Харолд Гибсън, получила същото нареждане.

Поручик Харпър искаше да остане с риск да бъде арестуван, но полковник Гибсън бе загрижен да не се предизвика международен инцидент. Затова към шест часа вечерта двете мисии с 15 автомобила се срещнаха пред хотел “България”. Съветските представители задържаха потеглянето им с два часа, за да не разберат софийските граждани какво става. След това, придружени от руски конвой, мисиите потеглиха за Турция. Стотиците българи, станали свидетели на това престъпление, с право бяха слисани – нали руснаците, британците и амеиканците са съюзници? На следващия ден това събитие с добавки и украшения бе публикувано в българската преса.

Американски и британски членове на Съюзническата контролна комисия започнаха да изпитват големи трудности при получаване на доставки или влизане на техни сътрудници в България. Мнозина служители на американското външно министерство чакаха със седмици да влязат в страната, а после ги лишаваха от право да действат свободно. Без специално разрешение американците не можеха да се движат на повече от 6 км около София, а и тогава трябваше да бъдат придружавани от руски офицер. През зимата трябваше да имат специално разрешение, за да карат ски в неделя – въоръжени руснаци ги пазеха като че ли са военнопленници. Когато американски офицери отиваха на лов през януари, бяха задължени да доставят храна на придружаващите ги руски офицери. Ако генерал-майор Джан А. Крейн, началник на военната ни мисия, както и представителят на външното ни министерство Мейнард Б. Барнс, искаха просто да се разходят из страната, трябваше дни напред преди това да питат за разрешение и да вземат руски офицери със себе си.

През март един американски преводач, сержант Борис – Бъки Кувшинов, беше жестоко бит от двама съветски офицери. От болничното си легло той ми разправи какво е станало. Една вечер руснаци го спрели на главна улица в София и му поискали документите: “Разбрах, че искаха да предизвикат скандал, псуваха ме по руски и казваха, че американците били копелета и двулични съюзници. Предложих да отидем в руския щаб и там да покажа документите си, но единият офицер извади пистолета си и ме удари през брадата, а след това двамата започнаха да ме бият, повалиха ме на земята, ритаха ме и ми блъскаха главата в циментовите стълби”.

Генерал Крейн изпрати официален протест. След три седмици руският командир полковник Смирнов повика в канцеларията си един американски офицер с преводач и каза: “Проведохме внимателно разследване и установихме, че тези мъже не са офицери от Червената армия. Те са били беларуси, които откраднали съветски униформи и нападнали сержанта ви, за да ви дискредитират храбрата Червена армия”.

В София изобилстваха доносници и полицейски шпиони. В хотел “България” трима мъже седяха малко встрани от входа и мислейки се за незабележими, записваха влизането на всеки чужденец освен на руснаците. Приятели и познати изведнъж престанаха да ме посещават. Когато ги срещнах на улицата, ми казваха, че били разпитвани от милицията и решили, че е много опасно да ги виждат заедно с американец. Дори отказваха да говорят на друго място освен на открито, където никой не би могъл да ги подслушва. Даже лица, които имаха работа в американската легация, се притесняваха да отидат там. Неприятелското и подозрително отношение на руснаците и комунистите имаше двояк ефект: нашият престиж пострада много, а съветският се повиши. Българите бързо забелязаха пренебрежението на руснаците към нас. Повечето се чудеха как една самоуважаваща се и велика държава може да допуска такова отношение. Ден след ден българите живееха под все по-увеличаващата се сянка на Русия.

Когато новината за смъртта на президента Рузвелт достигна София, един комунист адвокат ме удиви с въпроса си: “Мислите ли, че новият ви президент ще бъде комунист? Нали знаете, че ние тук сме много силни и Сталин сигурно настоява за това.”

Комунистите искаха да превърнат България в икономически зависима държава от Русия. Познавам американски тютюнотърговец, който месеци наред се мъчеше да купи тютюн. Преговаряше с доминирания от комунисти търговски комитет на ОФ, който бе иззел всичкия тютюн. Предложи да плати в долари, но комунистите поискаха да заплати в натура. Тогава американският търговец им предложи 4 кг памук за 1 кг тютюн. Комунистите обаче продадоха тютюна на руснаците, които им платиха на цена приблизително 1 кг памук за 1 кг тютюн. По-късно в Америка научих, че Русия е предложила на американски тютюневи компании големи количества български тютюн на много високи цени.

Комунистите полагаха свръхусилия да русифицират страната. В училищата беше наложено политическо обучение от нови учители, а много от бившите учители изпратиха в концлагери за превъзпитание. Учебниците бяха преработени в комунистическо-руски дух. Руската пропагандна машина беше в пълен ход. Установен беше и контрол върху кината и театрите.

За мен беше невъзможно да пращам обективни и верни репортажи. Контактите с външния свят практически спряха. Съветската цензура наложи строг контрол. Нямах право да изпращам писма вън от страната. Телефонните и телеграфните съобщения бяха прекъснати. Само цензурирани телеграми до Ню Йорк и Лондон можеха да бъдат изпращани, и то само чрез Москва.

Въпреки всичко навън проникваше достатъчно информация за положението в страната.

Charles Lanius

READER’S DIGEST
October 1945

Авторът Чарлз Ланиус от началото на Втората световна война е кореспондент на National Broadcasting Company в Европа – първо в Рим, после в Берлин.

През 1941 година следва германската армия на Балканите, наблюдава нахлуването й в Русия. След това е преместен в Швейцария, а към края на 1943 г. – в Турция, в очакване да влезе отново на Балканите.

Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петицията на този адрес.

В с. Мусина отбелязаха 141 години от Априлското въстание

В павликенското село Мусина тържествено отбелязаха 141 години от избухването на Априлското въстание и излизането на четата на Поп Харитон за Дряновския манастир. Празникът се е превърнал в традиция, защото почти всяка къща е дала жертви в борбата. След Освобождението на с. Мусина на 7 май 1877 г. в църквата „Св. Параскева” е отслужвана панахида и всеки дом, който е дал жертви е колел агне. По-късно тази панахида е превърната в честване.

Празникът започна в центъра на селото с поднасяне на венци пред паметника на Поп Харитон, след което следва факелно шествие до Паметника на загиналите във войните в южния край на селото. Там тази година РК „Традиция” – Трявна и Бяла Черква отдадоха почетни караули, а архимандрит Георгий отслужи заупокойна молитва.

Празникът продължи в центъра на селото на пл. „Поп Харитон“ с художествено-музикална програма, завършила с празнични илюминации. Честването уважиха: инж. Емануил Манолов – кмет на Община Павликени, Румяна Гавраилова – секретар на Община Павликени, Петко Петков – кмет на с. Михалци, Николай Теодосиев – кмет на с. Дичин, Калин Чакъров – археолог, руски граждани, които живеят в Мусина и спонсорират събитието, както и група бизнесмени, пожелали да подкрепят празника.

 

92 венеца пред паметните плочи на априлци поставиха учениците от Бяла черква

92 венеца пред паметните плочи на априлци поставиха учениците от ОУ „Бачо Киро“ в град Бяла черква. Символичният жест на признателност пред героите от Априлското въстание учениците извършват всяка година навръх празника на своя роден град.

„Всяка пролет на 11 май Основно училище „Бачо Киро“ в Бяла черква отбелязва своя патронен празник. Многобройни и впечатляващи за малкия град са празничните инициативи – въстановки на априлските събития от 1876 година, факелно шествие тематични изложби, традиционен  ученически крос, щафетно четене на възрожденски творби и много други“, каза директорът на училището Радка Станева. Според нея, истински впечатляваща и различна, но утвърдена вече традиция е изработването и поднасянето на венци от учениците на всичките 92 паметни плочи в града, поставени там, където някога са живели въстаниците от четата на Бачо Киро и поп Харитон.

„През последните години броят на учениците значително намаля, днес те са едва 108, но традицията се спази! След часовете на 10 май учениците поеха към предварително разпределените райони за поднасяне на изработените с помощта и на родителите им венци. С признателност и поклон пред делото на априлци!“, каза още Станева.

Тържествата за празника на град Бяла черква продължават с ученически крос „Бачо Киро“ на площад „11-ти май“, откриване на художествени и документални изложби в Исторически музей – Бяла Черква, концерт с участието на Райко Кирилов и велика вечерня с панахида за загиналите въстаници в църквата „Св. Димитър“.

От 19:40 ч. е възстановката на събитията и факелно шествие до местността „Черничака“. От 20:45 ч. започва тържествения митинг – заря на площад „11 май“ с участието на НВУ „Васил Левски“.

 

Декларацията на Шуман от 9 май 1950 година

На 9 май 1950 година в 16 часа, в Часовниковата зала на двореца „Ке д’Орсе“ (Министерството на външните работи на Франция) френският министър на външните работи Робер Шуман произнася „Декларацията на Шуман“. С нея той предлага създаването на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС), която предвижда обединяване на производството на въглища и стомана на страните участнички.

Архивен кадър от подписването на Декларацията Шуман на 9-и май 1950 г. ""Обединението на Европа няма да стане отведнъж или според някакъв специален план. То ще бъде изградена чрез конкретни постижения, които първо създават чувство на солидарност.", заявява Робер Шуман (в средата) по време на церемонията.
Архивен кадър от подписването на Декларацията Шуман на 9-и май 1950 г. „Обединението на Европа няма да стане отведнъж или според някакъв специален план. То ще бъде изградена чрез конкретни постижения, които първо създават чувство на солидарност.“, заявява Робер Шуман (в средата) по време на церемонията.

Основана от Франция, Западна Германия, Италия, Нидерландия, Белгия и Люксембург, ЕОВС е първата от редица наднационални европейски институции, които в крайна сметка се превръщат в това, което днес наричаме Европейски съюз.

През 1950 година, пет години след края на Втората световна война, европейските страни все още се опитват да преодолеят нанесените от нея поражения. Твърдо решени да избегнат друга подобна война, европейските правителства стигат до извода, че обединяването на производството на въглища и стомана би направило войната между исторически съперници като Франция и Германия, „не само немислимо, но и практически невъзможно“, по думите на Декларацията.

Робер Шуман - външен министър на Франция
Робер Шуман

Смятало се, че обединяването на икономическите интереси ще подобри жизнения стандарт и ще бъде първа стъпка към една по-обединена Европа. Присъединяването към ЕОВС е било отворено за останалите страни.

Декларацията „Шуман“ има за цел да направи невъзможна войната между държавите в тази Общност и насърчи мира в Европа. Търси се постигане на икономическа стабилност.

Декларацията на Шуман от 9 май 1950 година
(пълен текст)

Световният мир не може да бъде запазен без творчески усилия, съответстващи на опасностите, които го заплашват. Приносът, който една организирана и жизнена Европа може да донесе на цивилизацията, е необходим за поддържането на мирни отношения. Отстоявайки идеята за обединена Европа в продължение на повече от двадесет години, Франция винаги е имала за цел да служи на мира. Обединена Европа не бе създадена – и в резултат ни сполетя войната. Европа няма да се създаде отведнъж, нито само с един единствен план. Тя ще бъде изградена само с помощта на конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна солидарност. Обединението на европейските нации изисква вековното противопоставяне между Франция и Германия да бъде прекратено. Предприетите действия трябва да се отнасят на първо място до Франция и Германия. За тази цел френското правителство предлага да се предприемат незабавни действия в една ограничена, но решаваща област: Френското правителство предлага цялостното френско-германско производство на въглища и стомана да бъде поставено под властта на един общ Върховен орган в рамките на организация, отворена за участие и на други страни от Европа. Обединяването на производството на въглища и стомана незабавно ще осигури изграждането на обща основа за икономическо развитие – първи етап на Европейската федерация, – и ще измени съдбата на тези райони, дълго време обречени да изработват оръжия, на които те самите са най-често жертви. Съвместното производство, което ще се зароди по този начин, ще демонстрира, че всяка война между Франция и Германия става не само немислима, но и материално невъзможна. Формирането на тази мощна производствена общност, отворена за всички страни, които биха желали да участват в нея, ще осигури основните елементи на промишленото производство при едни и същи условия за всички страни-членки и така ще положи действителния фундамент на тяхното икономическо обединение. Това производство ще бъде предлагано на целия свят без предпочитания или изключения, за да допринася за повишаване нивото на живота и за укрепване на делото на мира.
С увеличаване на ресурсите си Европа ще може да постигне успех и в една от важните си задачи – развитието на африканския континент. По този начин просто и бързо ще се осъществи сливането на интереси, необходимо за образуването на една икономическа общност, а така също ще бъде заложен катализатор за създаването на една по-широка общност със задълбочени отношения между страни, от дълго време противопоставени помежду си от кървави разделения.
Чрез обединяването на базисните производства и учредяването на един нов върховен орган, чиито решения ще бъдат обвързващи за Франция, Германия и други присъединили се страни, това предложение ще положи първия камък на една Европейска федерация, необходима за запазването на мира.

За да бъдат осъществени така определените цели, френското правителство е готово да започне преговори на следните основания: Предназначената за общия Върховен орган мисия ще бъде да осигури в най-кратки срокове: – модернизация на производството и подобряване на качеството му; предлагане на въглища и стомана при напълно еднакви условия на френския и германския пазар, както и на пазарите на присъединилите се страни; – развитие на общия износ за трети страни; – изравняване на подобряването на условията на живот на работната ръка в тези отрасли на промишлеността.
Работата за достигането на тези цели започва при твърде разнородни условия на производство в отделните страни. Затова временно трябва да се вземат някои мерки, състоящи се в прилагането на план за производство и инвестиции, установяването на механизъм за равномерно разпределение на цените, създаването на фонд за реконверсия, който да облекчи рационализацията на производството.
Движението на въглищата и стоманата между присъединилите се страни веднага ще бъде освободено от всякакво митническо облагане и няма да бъде засегнато от диференцирани транспортни тарифи. Постепенно ще бъдат създадени условията, които непосредствено ще осигурят най-рационалното разпределение на производството на равнището на най-високата производителност на труда.
За разлика от международните картели, чиято практика е към разделяне и експлоатация на националните пазари чрез рестриктивна политика и чрез поддържане на високи печалби, тази организация ще осигури сливане на пазарите и разрастване на производството.
Най-съществените принципи и ангажименти, очертани по горе, ще бъдат предмет на договор, подписан между държавите, и ратифициран от парламента на всяка от тях. Преговорите, необходими за уточняването на практическите мерки, ще се предприемат с помощта на един арбитър, определен по общо съгласие. Този арбитър ще бъде натоварен със задачата да следи споразуменията да съответстват на принципите и в случай на непреодолимо противопоставяне ще посочи решение, което ще бъде прието.
Общият Върховен орган, натоварен с функционирането на целия режим, ще бъде съставен от независими личности, назначени на паритетна основа от правителствата; президентът му ще бъде избран по общо съгласие на правителствата; неговите решения ще подлежат на изпълнение във Франция, в Германия и в другите присъединили се страни. Съответни разпореждания ще осигурят необходимите начини за подаване на жалби срещу решенията на Върховния орган. Представител на Обединените нации ще бъде натоварен да подготвя два пъти годишно публичен доклад пред ООН за този орган, в който ще се прави равносметка на функционирането на новия организъм, особено що се отнася до запазването на мирните му цели. Учредяването на Върховния орган с нищо не изменя режима на собственост на предприятията. При изпълнението на своята мисия общият Върховен орган ще се съобразява с правомощията, поверени на международната управа на Рур, както и с всякакъв вид задължения, наложени на Германия, докато те остават в сила.

9 май - Ден на Европа
9 май – Ден на Европа

Датата 9-ти май остава един от символите на Обединена Европа, наред със синьото знаме със 12 златни звезди, „Одата на радостта“ от Деветата симфония на Бетовен и единната валута (еврото).

 

Торлака и „Май ше ни бъде…“ гостуват в Павликени

Той се нарежда както сред най-провокативните автори, така и сред тези, които предизвикват най-много смях. И разбира се – сред най-харесваните. Новата книга на Стоян Николов-Торлака се нарича „Май ше ни бъде…“ и авторът ще я представи в Павликени на 10 май.

“Май ше ни бъде…” е трета част от поредицата след „Северозападен романь“ и “Автономията????“. Трилогията се превърна в една от изненадите на литературния пазар. Книги, написани изцяло на диалект, предизвикаха интереса на хора далеч извън рамките на Северозападна България.

Романите на Торлака определено нямат аналог. Някои го критикуват за прекомерната употреба на диалект, други са недоволни от вулгарния на места език, но мнозинството читатели са тези, които се влюбват в стила му. Сравняват го с Радичков, с Буковски, с Чудомир… Но всъщност няма калъп, в който да могат да бъдат вкарани пъстрите му образи, живият език, неустоимо смешните ситуации и непредвидимите истории. Затова сред най-популярните съвременни български романи се нареждат и неговите.

През миналата година писателят се срещна с четящите хора на Павликени, за да ги запознае с първите две части на трилогията и сега идва ред на „Май ше ни бъде…“. Ще можете да се срещнете със Стоян Николов-Торлака и да послушате северозападен хумор в оригинал на 10 май в Лекционната зала на Народно читалище „Братство“ от 18:00 часа.

Новини и подробности – на Facebook страницата Торлака, както и на фейсбук събитието „Торлака представя „Май ше ни бъде“ в Павликени“.

Читателите за „Май ше ни бъде…“:

– Христо Блажев (из ревюто му на книгата в блога „Книголандия“): “Май ше ни бъде…” е светлината в края на тунела, но не очаквайте мелодраматичен завършек като в народна приказка. Стоян Николов-Торлака не си позволява да подценява читателя и да му предлага захаросан завършек там, дето една люта ракия ще е по-подходяща. Торлака задава и една рамка на възможното – там, дето промяната се счита за невъзможна. Героите му се изправят срещу всичко – работят здраво, бият се, псуват, падат, стават, продължават, те са първопроходници в този северозападен романтико-реализъм: жанр, в който хем си знаем, че нещата са зле, хем това е само стимул да бъдат променени.“

Петя Матина: „Дочетох я преди 3 минути и още не мога да дойда на себе си. Има надежда у тая книга, има и носталгия. Много ми се прииска да си ида на село, ама много! Да мина по моста, да ми замирише на орехова шума, да чуя как шуми реката, да тропна портата и баба да рече „Петьоо, койо време стана, та си не довааш?“…Очарована съм от книгата, от умението на автора да ми покаже до болка познати и мили картинки. Да опишеш Северозападния Балкан на южняци е трудно за мен. Торлака го прави с лекота и по тази причина чета книгите му. Сякаш говори лично на мен, с моите думи, като моите хора, като приятелите и семейството ми. Книгата е откровение за този, който иска да разбере.“

Мария Кендичева: Пестих я. Мноооого я пестих, но… уви, свърши! И да, тази наистина беше най-смешната, най-духовитата и най-подходяща за скорошен прочит с децата. До преди да излезе третата част бях сигурна, че голямата ми любов ще си остане „Северозападен романь“. Там се влюбих в героите, в историята, в Северозапада (без дори да съм била там). Някак „Автономията????“ ми дойде по-натоварена откъм политика. -) Но… Сега дочетох „Май ше ни бъде…“ и… Още си я „примлясквам“. Като след добра вечеря. Не знам. Не може ли човек да има две любими? Благодаря, Стояне!“

– Александър Петров: „Май ше ни бъде…“ е идеалният завършек. Също така е мехлем за раните, които нанесе „Автономията????“. „Май ше ни бъде…“ е смешна, ама толкова смешна, че на моменти се смеете така, че искате да прочетете какво става нататък, но физически не е възможно. Забавните моменти обаче не са писани за сметка на дълбоката и силна история. Познатите герои преминават нови изпитания, учат се, борят се, успяват, провалят се, но с торлашки устрем продължават с рогата напред.“

С пожелание за приятен ден,

Издателство
Попов мост

Любляна – градът на дракона

Мястото, където можете да срещнете най-много дракони, е столицата на Словения -Любляна. Тези митични същества са символ на града и техните статуи, изображения и графики я охраняват отвсякъде. Според местна легенда градът е основан от Язон и неговите аргонавти по пътя към Златното руно. Те преминали реките Дунав и Сава чак до Любляница, където Язон се бил с дракон и го убил.

Любляна е с население около 300 000 души и е основният културен, административен, икономически и финансов център на страната. На нейното място е имало римско селище, наречено Емона, което е било под набезите на различни хунски племена. През 1220 г. получава статут на град и правото на парична единица. В столица се превръща през 1991 г., когато Словения е обявена за независима държава.

Любляна е китно градче, където всичко е на един ъгъл разстояние. Къщите са в стар стил, повлиян от съседките й Австрия и Италия – обагрени в оранжево, червено и охра. Уличките са тесни и с много завои и са осеяни от уютни малки заведения. Обстановката напомня малко на Венеция, все пак Любляна е само на два часа път от Италия.

Не може да отидете в столицата без да опитате традиционното боровинково питие – боровинчек. От вината през ракиите и ликьорите – всичко е направено от този плод. Местните пият основно бира и медовина, като марките “Лашко” и “Юнион” са с по-различен вкус от останалите бирени имена.

Задължителна за туристите е разходката по крайбрежната алея на Любляница. През пролетта гледката е особено красива, защото рекатa минава през целия център и всичко е в зеленина. Двата бряга са осеяни с малки кафенета за отдих.

На метри от реката в идеалния център се намира един от най-известните стари храмове – францисканската църква Благовещение. Разположена е на площад Прешернов от построяването си през 17-ти век. Срещу нея е друга атракция в града – именитите “Трите моста”.

Най-забележителното място в столицата е Люблянският замък. Той е построен по времето на келтите и по-късно използван от римляните за наблюдателница. През прозорците му можете да зърнете статуята на Франс Прешерн. Неговата история го превръща в словенския Ромео. Той се самоубива заради любимата си Юлия, която се омъжва за друг на сила. Срещу паметника на загиналия е и нейният бюст “за да бъдат един до друг поне в смъртта”.

Единствената катедрала в града носи името “Свети Николай”. В бароков стил е църквата “Света Троица” , а в необароков – католическата църква “Свети Петър”. Трябва да се види моста Змийски над Любляница, построен в началото на миналия век; националната библиотека, сградата на националната галерия, кметството с фонтана “Роба” , Националния музей и белият дроб на Любляна – Тиволи парк.

Несъмнената некултурност на нашето общество

Боян Пенев - (1882-1927) - български литературен критик

Нашата интелигенция не се е още оформила и няма история. Условията, при които се създава, не са завидни. На всяка стъпка трябва да се бори с пречки. Ако един ден закрепне и стане действителна сила, тя ще разреши своите задачи и не се съмнявам – ще извърши истински подвиг в духовния живот на тая страна.

Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато поискаме да доловим някаква строга определеност, всичко рухва в безформеност, може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос, материалът, който тепърва ще получи свой образ.

Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири.

С българската наука не е в никакво съприкосновение и не науката ни е виновна за това – българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно – нашият писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на неговото вдъхновение.

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина – всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни.

Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре – и излишно е да се стесняват – тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува.

Боян Пенев, фрагменти от „Нашата интелигенция“, сп.“Златорог“, 1924 г.

 

„Поетът с ватенката“ – 87 години от рождението му

Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Преживява обременено детство в не особено щастлива семейна среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954 година.Това детство вероятно е сред причините за постоянната меланхолия, опитите за самоубийство,лечението в психиатрията, а може би затова и в последните мигове преди смъртта си той пише до своя приятел Митко Иванов: „Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!…“

Още в трети клас започва своитепоетични опити, а като ученик в севлиевската гимназия „Цвятко Танев“ продължава със злободневки, агитки и стихове. Пак там се изявява и като превъзходен рецитатор както на свои, така и на произведенията на Вапцаров, Гео Милев, по-късно – на Есенин и на Маяковски, върху чийто портрет в минутите преди смъртта си написва :

„Сбогом.
Идвам при теб, мой бог.
Аз“

Всички те оказват силно влияние върху първоначалното му творчество.

По момчешки немирен палавник, той обаче си спечелва славата на „буйна глава“, с която пристига в София. Любен Георгиев, който прави подробно изследване на живота и творчеството на П.Пенев, разказва : „…помня го кротък, много смирен външно и мълчалив човек. Но съм чувал за негови буйства, побоища и скандали. Не съм го виждал никога в подобни сцени. Не съм го чувал дори да се заканва на някого. Единственият случай, когато го виждах да се горещи, ръкомаха, бяха литератулните четения – когато рецитира свои стихове.“ („Пеньо Пенев – поетът с ватенката“, Л. Георгиев, 1965 г, издание на БАН)

През 1946 година се полагат основите на младежките строителни бригади и П. Пенев едва дочаква края на учебната 1946/47 година и се включва в строежа на железопътната линия Ловеч – Троян, обявена за младежки обект. В младежката бригада той отново пише стихове, чийто пръв читател става Климент Цачев – също бригадир там, току-що направил първите си крачки в поезията. На същия обект се запознава и с Асен Босев, който през 1948 година го представя на Елин Пелин.

Строителните обекти стават втори дом на поета. Негов труд е вграден в основите на язовир „Росица“, а от 1949 година живота му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград. Той обиква новия град с цялото си сърце, прекарва най-хубавите и най-плодотворни години от живота си в него, там слага край на дните си и там пожелава да бъде погребан. Подробно е разказан животът на Пеньо Пенев в Димитровград от Митко Иванов – един от най-близките му приятели, в „Повест за Пеньо Пенев“, Профиздат, 1964год.

Пеньо Пенев
Пеньо Пенев

В периода 1949 – 1954 година много от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. 1954 година е най-плодоносната за поета в областта на неговите хумористични и сатирични изяви. Много негови творби излизат на страниците на в. „Димитровградска правда“ и „Стършел“ в периода 1956 – 57 година, които обаче му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във „вреден за обществото човек“, принуден е да напусне не само редакцията на в. „Димитровска правда“, но и града, към който е така привързан.

Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата П. Пенев сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и който е причина за първия му опит за самоубийство (12 септември 1950 г). През 1955 година в Димитровград той се жени за Мария Господинова, през февруари 1956 година му се ражда син – Владимир. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, белезите от които са в неговата поезия. В същото време работи като сътрудник на в. Стършел и като такъв пътува постоянно по строителните обекти – Батак, Пещера, Мадан, Рудозем, Кърджали.

Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, и алкохола го лишават от сила за противодействие. През 1957 година при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм, тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград.

В началото на 1959 година се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от живота и неразбирането, което среща в столицата. Още с пристигането си прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме.

На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:

„Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…“

… И заспива завинаги.

***

В дъжда

Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…

О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.

1955 г.