На 15 февруари, сряда, в Исторически музей – Павликени от 17:30 ч. ще бъде открита изложбата „Археологическо лято 2016 – доброволчество и случайни открития“, в която са показани находките от редовните разкопки на Античния керамичен център, спасителните разкопки в центъра на град Павликени и случайното откритие, което земеделски машини направиха в землището на Павликени.
Очакваме Ви!
Носеща титлата “Царица за цветята”, розата е едно от най-предпочитаните символи, с които може да засвидетелствате вашата любов и уважение. Древно цвете, което носи царственост и загадъчност. Съществуват над 100 вида рози, които може да срещнем под формата на храст, растение или лоза. Една е обаче онази, която силно привлича и впечатлява със своята загадъчност и тайнство – черната роза.
Черната роза е уникално цвете, идващo от Африка. Tези рози са символ на мистерия, страст и надежда. Черната роза винаги носи със себе си класа и стил. Тя съществува наистина, толкова рядко, колкото и истинската любов. Казват, че всеки обект на светлина има сянка, само Черната роза има две – в пространството и времето.
Наречена от древните гърци Metanoa, първичната асоциация е свързана с „мета“ и „ноар“, тоест отвъд черното. Отвъд черното съществува единствено Вселената, която собственото ни въображение може да сътвори. Тя е всичко или нищо, в зависимост от посланието, което един човек отправя към друг. Черната роза дава възможността да видиш нещо по съвсем различен начин, да трансформираш нечия визия или ум.
Колкото и невероятно да ви звучи има един човек в далечна Африка, който вдъхновен от живота на любовта, успява да съхрани и живота на розите, създавайки черните рози. Историята ни връща назад към далечната 1956 г. Тогава най-големият производител на цветя в Европа – Холандия, взема решението да отстрани гена на цветята, придаващ им така любимия ни аромат. Причината е съвсем прагматична – алергиите на западноевропейците към всякакви миризми. Решение, което и до ден днешен е ампутирало аромата на вносните рози в България. Връщайки се обратно към създателя на формулата на черната роза, желанието му да съхрани аромата и живота на розите, го инспирира да запечата във времето и пространството най-редкия измежду всички цветове в природата – черния. „Няма друго черно, освен черното“, казва Ив Сен Лоран и няма по-мистично и вълшебно цвете от черната роза.
Легендата разказва, че Родината на розите е Персия, наричана още и Гюлистан, което се превежда като „градина на розите“. Но най-древната легенда за розата не е родена в Персия, а в Индия и е свързана с богинята на здравето и благоденствието Лакшми. Веднъж розата разцъфтяла и вътре в нея се оказала спящата Лакшми. Пазителят на Вселената Вишну само това чакал. Веднага се втурнал и се опитал да разбуди красавицата с целувка. И разбира се, историята приключва с брак. Дребна подробност е, че розовият цвят изобщо не е бил случаен – хубавицата се родила в роза, състояща се от 108 големи и 1608 малки листенца. Вишну определено е имал много свободно време, за да тръгне да ги брои.
Легендата мълчи какво се е случило след сватбата. Възможно е Вишну да е съжалил, че не е „пропуснал“ някое розово листенце при броенето, за да си спечели време. Като всяка легенда и приказка на нас ни остава да вярваме в това, че са заживели щастливо или че авторът е нямал въображение, за да продължи историята.
„Твърдостта на тези времена не трябва да ни кара да губим нежността на нашите сърца“, казва Че Гевара. Истинският подарък е да дадеш част от себе си. Всеки подарък е любов в действие. Всеки път, когато даваме е любов.
Е, Metanoa не е нищо друго освен любов отвъд любовта… в онази мистична, тайнствена и безгранична форма на индивидуално отношение, която даващият би ѝ придал.
„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща. Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивляваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.“
Фредрик Бакман
Съществуват множество красиви легенди за виното и неговото производство, а също и много популярни истории, разказващи за появата на омайната напитка.
В Стария Завет се разказва как първият човек, засадил лозе след Големия Потоп и открил виното. Това бил Ной, който след като излязъл от ковчега в планината Арарат започнал „…да обработва земята и засадил грозде. И пил той от виното и се опиянил.” (Битие, IX, 20-21). Напитката била наградата на Ной и неговите спътници за тежките страдания по време на Потопа.
В християнската легенда Ноевият ковчег е спрял на планината Арарат (прието е да се смята, че става въпрос за възвишение в източна Турция, макар че планина със същото име има и на арменската граница), и първата култура, която Ной засял е било гроздето. Днес все още има диви лози в тези райони, както и в долините на реките Тигър и Ефрат, в Кавказката планинската верига и в планината Загрос (Иран). Дивите лози в тези области показват най-голямо генетично разнообразие, което навежда на мисълта, че растението води произхода си от споменатите места. Освен това, в тези страни има и много култивирани лози с различна генетика – над 600 в Турция, над 500 в Грузия и над 200 в Армения. Това показва, че тук култивирането е започнало на много ранен етап, което е дало възможност на всички тези разнообразни видове да възникнат.
Библейското повествование за насаждането на първото лозе от праотеца Ной e лаконична митологема за усилията на човека да култивира дивата лоза (лат. vitis). Най-ранните вкаменени останки от нея датират от ерата на миоцена (преди 20 милиона години), а първото известно сведение за култивирана лоза, от която днес има над 60 вида, са йероглифите на четвъртата египетска династия (2400 години пр. Хр.).
Според една еврейска талмудическа легенда Ной намира лоза, която е изхвърлена от райската градина. На стъблото ѝ има гроздове и след като вкусва от тях, праотецът възжелава този плод. Той засажда лозата, която израства и узрява само за един ден. Смачквайки плодовете в ръцете си, Ной прави вино и пие от него.
Друга легенда, заимствана в Gesta Romanorum и Исляма, разказва, че дяволът склонява Ной да садят лозата заедно. Той излива върху корена ѝ кръвта на агне, лъв, маймуна и свиня, които символизират промените в поведението на човека според градацията на неговото опиянение.
Някои легенди гласят, че тайната за производството на вино е дадена на египтяните от бог Озирис (прототип на гръцки Дионис, а след това и на римския Бакхус). Виното, известно на египтяните като „yrp”, е било скъпо удоволствие, което малка част от обществото е можела да си позволи. Използвано е и като дар – към боговете или такъв, съпровождащ покойника към гроба му. Възкръсналият фараон е бил известен като „един от четиримата богове, който се храни със смокини и пие вино.” От време на време е било използвано и като заплата – работниците на пирамидите в Гиза са могли да избират между четири вида вино и пет вида бира. Виното е участвало и в религиозните ритуали – някои от храмовете са имали собствени лозя, за да подсигурят достатъчно количество за събитието.
Гръцки мит гласи, че гроздето е било открито, благодарение на овца, която постоянно бягала от стадото, принадлежащо на Ойнос (гр. οίνο – вино) и се завръщала в обора много по-късно от останалите животни. Пастирът Стафилос започнал да следи тревопасното и видял, че то яде плодовете на някакво непознато растение. Набрал от зърната и ги занесъл на своя господар Ойнос. Последният забелязал, че полученият сок от плодовете след известно време придобива друг вкус и има опияняващи свойства. Решил да го предаде в дар на Дионис. В замяна и като благодарност към подаръка, богът посветил Ойнос в тайните на винопроизводството и нарекъл омайното питие на негово име, а гроздето – на името на пастира (σταφύλια).
Друг мит разказва за дружбата между Дионис и изключително красивия сатир Ампелос. Един ден Ампелос паднал от висока скала и издъхнал. Смъртта му била съкрушителна за Дионис и той горещо се помолил на Зевс да възвърне живота на красивия му приятел. Върховният бог се смилил и превърнал сатира в лоза, която започнала да дава плодове. Сокът, извлечен от тях, имал вкус на божествен нектар. Оттогава нататък Дионис започнал да странства по света и да учи хората как да отглеждат грозде и да правят вино. Направил го в чест и памет на мъртвия си другар, вярвайки че по този начин, духът му ще живее вечно. От името на сатира Ампелос се появила и гръцката дума αμπελος – лоза. Ампелография се нарича и науката, която се занимава с изучаване и описване на видовете и сортовете лози, както и процеса на изменението им под влиянието на околната среда и целенасочената дейност на човека. В медицината има отрасъл, изучаващ лечението с грозде,познато още от древността, носещ името ампелотерапия.
В Персия съществува легенда, разказваща за цар Джамшид (Ямшид). Един ден владетелят си почивал под сянката на своята шатра, наблюдавайки процеса на обучение на млади стрелци от армията си. Изведнъж обаче вниманието му било отвлечено от сцена, разиграваща се в непосредствена близост. Красива птица се борела за живота си в пастта на огромна змия. Царят заповядал на стрелците си незабавно да убият влечугото. Освободеното създание разперило криле и кацнало в краката на добрия цар. От човката му се отронили няколко зрънца, които мигновено покълнали. Израснали виещи се растения, отрупани с много плод. Джамшид вкусил от тях и се влюбил във вкуса им. Консумирал ги както свежи, така и на сок. Един ден обаче, по невнимание, му поднесли вкиснала напитка. Царят отпил една глътка, разгневил се и бързо изгонил слугата. Глиненият съд с питието бил забравен. Минали няколко месеца… Една прекрасна робиня, фаворитка от харема на Джамшид, започнала да страда от нетърпимо главоболие. Загубила разсъдък от страдание, тя решила да се самоубие. Случайно намерила съда с вкисналия сок и ѝ хрумнало да сложи край на живота си, отравяйки се с „развалената” напитка. Изпила течността до дъно и изпаднала в безсъзнание за няколко часа. Какво било удивлението ѝ, когато се събудила и установила, че няма и следа от ужасното главоболие, и не само това – чувствала се по-бодра и здрава от всякога. Вестта за чудодейното ѝ изцеление достигнала до ушите на Джамшид, който провъзгласил вкисналия сок от грозде за „царско лекарство.”
Не знам дали има море от любов (нито дали е нужно да има), но тунел от любов има. И със сигурност ни е нужен…
Като копаенето на тунел, истинската любов е резултат от дълго, мъчително и трудоемко копаене. Дълбане… в твърдия гранит на вкаменелите ни сърца. А понякога се налага да ползваме и динамит…
Също като тунел, Любовта ни превежда от другата страна. На планината от безчувственост. Планина, която често ни се струва прекалено висока, за да бъде премината или прекалено твърда, за да бъде пробита – капка по капка – от някаква си любов…
Да прокопаеш тунел не е никак лесна работа. А да обичаш понякога е още по-трудно.
И слабите се отказват. Още в самото начало…
Светлината в края на тунела съществува. Но само за тези, които не са се отказали. Стиснали са зъби, напрегнали са мишчи и са продължили да копаят…
…докато стигнат. Светлината.
После вече е лесно.
И светло.
И вярвахме, във всичко това, което днес ни прилича само на красиви думи.
Лоурънс Джонстън Питър, канадски педагог, става широко популярен през 1968 г. с неговия „Принцип на Питър“, който най-общо гласи: „В една йерархия всички служители биват повишавани до момента, в който достигнат „нивото си на некомпетентност“. Под йерархия Питър разбира организация, чиито членове или служещи са подредени по ранг, степен или класа. Единственото ограничение в принципа е, че йерархията трябва да е достатъчно висока, т.е. да съдържа достатъчно на брой стъпала или степени.
От „Принципа на Питър“ произтичат два основни извода:
1. Работата се върши от хората, които още не са достигнали своето ниво на некомпетентност;
2. След известно време всяка позиция в дадена йерархия се заема от сътрудник, който е неспособен да си върши работата.
На произтичащия от втория извод въпрос: Кой тогава върши работата в една такава йерархия, Питър отговаря, че не всички достигат едновременно своето ниво на некомпетентност и работата се върши от тези, които не са достигнали още своето ниво на некомпетентност.
Питър прави своите наблюдения в системата на канадското образование. Един от многото примери за действието на принципа е този с учителя, който е много добър педагог и бива повишаван в йерархията, докато не става училищен съветник. На този пост той не върши никаква работа, защото тук не се изисква педагогически опит, а съвсем други — управленски — качества. Учителят е достигнал своето ниво на некомпетентност.
Основен принцип:
Във всяка йерархия, държавна или корпоративна, всеки служител се стреми да се издигне до своето ниво на некомпетентност:
Следствие 1:
Всяка длъжност, в края на краищата, се заема от служител, който е некомпетентен и по отношение на длъжността, и по отношение на задълженията си.
Следствие 2:
Некомпетентността не знае граници – нито във времето, нито в пространството.
Следствие 3:
Служебната работа се изпълнява от сътрудници, още недостигнали своето ниво на некомпетентност.
Следствие 4:
За всяка съществуваща длъжност някъде има човек, който не й съответства. При достатъчен брой кадрови промени, тази длъжност се заема именно от този човек.
Следствие 5:
Пътешествие от хиляди километри завършва с една единствена крачка.
Следствие 6:
В йерархията индивидуалните качества и нивото на компетентност са обратно пропорционални на висотата на заемания пост.
Следствие 7:
Колкото по-високо се изкачваш по йерархичната стълба, толкова по- хлъзгави са нейните стъпала.
Следствие 8:
Равните възможности означават, че на всеки в еднаква степен му се предоставя възможност да стане некомпетентен.
Следствие 9:
В йерархията възможността компетентният подчинен да управлява некомпетентния началник е по-голяма от възможността некомпетентният началник да управлява компетентния подчинен.
Следствие 10:
В йерархията служителите всъщност нямат нищо против некомпетентността на своите колеги.
Следствие 11:
Както свръхнекомпетентността, така и свръхкомпетентността могат да представляват заплата за интересите на организацията.
Атанаска Тушева от Павликени, която се прослави с пиянските си ридания в социалната мрежа, и голите си снимки, за които съобщихме на 7 август, 2015 тук, вече е поп-фолк звезда!
Тушева се подвизава в чалга средите с псевдонима Аксиния, а ако искате да я поканите на участие, ще трябва да наберете импулсен телефон.
Досущ като охкащите и пъшкащите по импулсните линии, и Атанаска си има вътрешен номер.
Така че, фенове на „чалга културата“, няма какво да чакате. Вдигайте телефоните и позвънете. Номерът е 0900–63–070, вътрешен 879.
Хитовете на Атанаска можете да видите в нейния YouTube канал, който се радва на 927 абонирани последователи.
