Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 година в село Правец, Орханийско. Син е на Маруца и Христо Живкови. Има брат Георги Живков сестри Пенка и Цветанка Живкова.

В продължение на 35 г. (в периода от 1954 до 1989 г.) оглавява управляващата Българска комунистическа партия (БКП), заема централни ръководни длъжности, председател на Министерския съвет (1962 – 1971) и председател на Държавния съвет на Народна република България (8 юли 1971 – 17 ноември 1989).

На 4 март 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП на мястото на дотогавашния партиен водач, генерален секретар Вълко Червенков. По-късно (1981) неговата длъжност първи секретар е преименувана на генерален секретар. Той е министър-председател на България в 70^-то (1962 – 1966) и 71^-то (1966 – 1971) правителства – втори по продължителност период на този пост в българската история след Станко Тодоров. От приемането на Конституцията през 1971 до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т.е. фактически държавен глава.

Непосредствено след Деветосептемврийската революция от 1944 година, на 10 септември, Тодор Живков е назначен от новия вътрешен министър Антон Югов за главен инспектор в дирекция „Униформена милиция“ с чин подполковник, установява се в читалище „Славянска беседа“ и за няколко седмици се включва активно в започналия масов терор. През октомври отново става секретар в ОК на БРП (к.), а на 27 февруари 1945 г. става и кандидат-член на ЦК на БРП (к.), с което попада в кръга на висшата партийна номенклатура. През 1945 година за пръв път става народен представител, какъвто остава до 1990 година.

На 4 декември 1963 г. Тодор Живков лично внася предложение по време на пленума на ЦК на БКП България да отправи към ЦК на КПСС въпроса за по-нататъшно най-тясно сближаване и в перспектива сливане на Народна република България със СССР, превръщайки я в 16-та съюзна република на СССР. Макар че според тогавашното законодателство предложението представлява държавна измяна, пленумът оценява предложението като „забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм“, което ще издигне „на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз“. Предложението „да се създадат икономическите, политически и идеологически предпоставки за пълното обединение на двете наши братски страни” е единодушно одобрен от пленума и подписан лично от Тодор Живков, но е отхвърлено от СССР.

Макар че предложението за присъединяване на България към Съветския съюз е отхвърлено, то затвърждава образа на Живков като изцяло лоялен към Москва.

На състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП, е приета оставката на Тодор Живков. Освобождавайки Живков от функциите му, пленумът изказва и благодарност за неговата дейност дотогава.

Отстранен е от поста генерален секретар на Ноемврийския пленум през 1989 година. На следващ пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) той е порицан и изключен от партията.

Арестуван е на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с домашен арест.

Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.

• През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.
• На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 г. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.
• На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“.
• Привлечен е като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет.
• Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

В условия на неплатежоспособност и със задача да се осигурят средства за погасяването на предстоящи падежи по дълг към западни банки, през 1960 г. Тодор Живков лично се обръща с писмено предложение до Първия секретар на ЦК на КПСС – Никита Хрушчов с молба СССР да закупи резерва на БНБ, натрупан в продължение на 66 години – от Освобождението през 1878 г до 1944 г., от 22 тона злато и 50 тона сребро срещу конвертируема капиталистическа валута. Днес стойността на златния резерв би била 639 млн долара.

Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София, България. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.

На 6-ти септември цяла България по традиция празнува обединяването на Княжество България и Източна Румелия. То се случва през есента на 1885 г. и е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК).

Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември 1885, подкрепен от българския княз Александър I.

6 септември 1885 г. е забележителна дата в историята на България! Изстрадалият ни народ отхвърли една несправедливост, наложена от Великите сили през юни 1878 г. Берлинският диктат осакати извоюваната с толкова кръв и страдание свобода. Този абсурден и престъпен международен акт стана причина за всички катаклизми на Балканите.

Сръбско-българската война, въстанията в Македония и Одринска Тракия, войните през 1912 и 1913 г., въвличането на балканските държави едни срещу други в Първата световна война маркират само големите конфликти, в чиято основа са решенията на Берлинския конгрес да разпокъса един народ с хилядолетна история и култура.

Съединението определи съдбата на България за години напред. То беше подготвено от редица важни събития преди него – от българското Възраждане, от десетилетната борба за независима българска църква, от вековната борба за съхранение на език, традиции и обичаи на българите, от борбата за национално освобождение, от десетки въстания и Априлското въстание, което предшестваше Руско-Турската освободителна война.

Съединението бе в началото на други последвали исторически събития, като Илинденско-Преображенското въстание, обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. и Балканската война от 1912-1913 г. Всички тези събития бяха насочени към обединението на българите, към тяхното присъединяване към майка България.

Съединението даде урок на великите сили, на държавите, които със своето влияние, със своята военна и икономическа мощ определят хода на историческото развитие. И този урок се състои в това, че колкото и да са силни тези велики сили, те трябва да се съобразяват с малките народи, които искат своята свобода, независимост и обединение.

Защото Берлинският договор с решенията си предопредели такова развитие в нашия регион, което създаваше конфликти и се пораждаха войни. Вследствие на неговите политически неадекватни решения беше разединена България, а в нашия регион последваха три войни – Сръбско-Българската от 1885, Балканската и Междусъюзническата война от 1913 г.

Но най-важното е, че в резултат на Съединението България стана по-силна политически, икономически и духовно. Гласът на България стана по-силен и нарасна влиянието ѝ при решаването на съдбата на Европа. България укрепна и с това, че тя привличаше нашите сънародници, останали под чуждо робство, имаше възможност да съдейства за тяхното освобождение.

Уроците на Съединението са актуални и днес. Съединението стана, защото българският народ го искаше, защото българският народ наложи на политиците да работят за това Съединение.

И неслучайно дядо Вазов, който по най-точен начин чувстваше пулса на своя народ, каза, че Съединението е една от най-лесните революции, защото то беше победило вече в душите на хората. Един от големите уроци на Съединението е, че политиците и държавниците по онова време бяха на висотата на своя народ. Някои от тях имаха различни убеждения.

Но неоспоримото им достойнство беше в това, че пренебрегнаха личните си вражди и разногласия в името на важната национална цел – обединението на България, съединението на двете разпокъсани части.