Соня Крънчева – старши учител по история и цивилизация и английски език от СОУ „Братя Каназиреви“, град Разлог и нейният млад колега Драгомир Дачев от СОУ „Бачо Киро“, град Павликени са двамата български преподаватели по история, които бяха поканени на триседмично обучение в Ню Йорк, САЩ. Поканата бе отправена от Борда на директорите на Мемориалната библиотека и институт „Олга Ленгиел“ заради активната професионална дейност, многото извънкласни занимания и инициативи, част от които са свързани с преподаване на Холокост и социална справедливост. Обучението бе насочено към разработване и използване на нови методи и иновативни подходи в преподаването по история, като участниците споделиха своя опит до сега и обсъдиха нови инициативи. Обучението набляга също на възможността да се ангажират учениците със съвременните проблеми като омраза, дискриминация, предразсъдъци и справянето с тях и как обръщайки внимание на това, ще се даде възможност за размисъл и действие в настоящето. Преподаватели на обучението бяха академични лектори на Сити Университет в Ню Йорк, Лехман Университет, както и автори на книги, режисьори и оцелели от ужаса на Втората световна война и концентрационните лагери.
„Обучението на семинара бе едно ново предизвикателство за мен, както и стъпка в развитието ми като преподавател по история. Успях да се докосна до нещо ново, различно и в същото това време много мотивиращо. Със сигурност ще приложа на практика голяма част от видяното и наученото, защото искам моите ученици да бъдат активни граждани и да бъдат критични. Искам да покажа и на колегите, че квалификацията и постоянното усъвършенстване помагат както на учениците, така и на нас, преподавателите“ – споделя Соня Крънчева, която с отдадеността си на професията и многото труд се превърна в гордост за Разлог и региона.
Освен обучението, преподавателите имаха възможност да усетят американската култура като опитат типчни американски напитки и храни. Те посетиха много от забележителностите на Ню Йорк – Емпайър Стейт билдинг, Кота нула, Уол стрийт, Сентръл парк, насладиха се на постановките на театрите на „Бродуей“ и аматьорска вечер в „Аполо театър“ в Харлем, а на разходка с корабче видяха Статуята на свободата – един от символите на огромния мегаполис.
Г-жа Соня Крънчева и г-н Драгомир Дачев изразяват своята благодарност към организаторите на семинара и се надяват на съвместна работа и занапред, както и истинско приятелство със своите американски колеги.
Бързо производство за възпрепятстване на полицейски служители да извършат задълженията си по служба е започнато в Павликени срещу 63-годишен местен жител, съобщиха от МВР.
В четвъртък следобед в близост до жилищен блок в Павликени лек автомобил засякъл друг и между водачите възникнала разпра. Шофьорът на едната кола – 63-годишния Х. К., започнал да сипе обиди и заплаха към другия водач и го ударил по главата.
След намесата на полицията мъжът не се укротил, а прехвърлил яда си върху униформените. Обиждал ги и се държи неподобаващо с тях.
Нервакът е задържан и отведен в полицейското управление.
Вижте една забележителна реч на Александър Солженицин, произнесена по време на изгнаническите му години в САЩ, реч, изразяваща дълбочината на неговата болка и безпокойството от духовното съществуване на човека и обществото.
Александър Солженицин
Александър Солженицин е руски романист, драматург, историк и дисидент. Благодарение на него обществеността извън СССР научава за системата на съветските лагери за принудителен труд. Става лауреат на Нобеловата награда за литература през 1970 г., а през 1974 г. е прокуден от родината си.
„Девизът на вашия университет е „Veritas”- Истина. И някои от вас вече знаят, а други ще узнаят през живота си, че Истината мигновено се изплъзва веднага, щом отслабне напрегнатостта на нашия взор – и при това ни оставя в илюзията, че продължаваме да я следваме. От това избухват множество разногласия. И още нещо: истината рядко бива сладка, а е почти винаги горчива. И тази горчивина не може да се избегне и в днешната реч – но аз я изнасям не като противник, а като приятел.
Упадъкът на мъжеството е може би най-поразителното за страничния поглед, което севижда в съвременния Запад. Западният свят изгуби обществено мъжество – целият той и даже поотделно във всяка страна, всяко правителство, всяка партия и разбира се, в Организацията на обединените нации. Този упадък на мъжеството особено силно се чувства сред прослойките на управляващите и интелектуално водещите, от което се създава и усещането, че обществото като цяло е загубило мъжеството си. Разбира се, запазват се множество индивидуално мъжествени хора, но не те направляват живота на обществото. Да напомням ли, че упадъкът на мъжеството от древността се счита за първия признак на края?
Когато са се създавали съвременните западни държави, се е провъзгласявал принципът: правителството трябва да служи на човека, а човекът живее на земята за това, за да има свобода и да се стреми към щастие (виж например американската Декларация за независимост). И ето най-накрая, в последнитедесетилетия техническият и социалният прогрес позволиха да се осъществи очакваното: държавата на всеобщото благосъстояние. Всеки гражданин получи желаната свобода и такова количество и качество от физически блага, които на теория би трябвало да осигурят неговото щастие.
Осигурена е независимостта на човека от много видове държавен натиск, осигурен е на мнозинството комфорт, който не биха моли да си представят бащите и дедите, появи се възможност да се възпитава в тези идеали и младежта, да бъде тя призовавана и подготвяна за физическо процъфтяване, щастие, владеене на вещи, пари, почивка, почти неограничена свобода на наслажденията – и кой сега, защо, заради какво би бил длъжен да се откъсне от всичко това и да рискува скъпоценния си живот в защита на общото благо и особено в този мъгляв случай, когато трябва да сезащитава безопасността на своя народ в някаква далечна страна?
Днес и в живота на западното общество благополучието започва да открехва своята погубваща маска. Съответно на своите цели, западното общество е избрало и най-удобната за себе си форма на съществуване, която аз бих нарекъл юридическа. Границите на правата и правотата на човека (много широки) се определят от системата закони. В това юридическо състояние, движение и лавиране западните хора са придобили силен навик и устойчивост. (Впрочем законите са така направени, че простият човек е безпомощен да действа в тях без специалист).
Всеки конфликт се решава юридически – и това е висшата форма на решаване. Ако човек е прав юридически – нищо повече не се изисква. След това никой не може да му посочи непълната правота и да го склони към самоограничение, към отказ от своите права, да го моли за някаква жертва, безкористен риск – това би изглеждало просто нелепо. Почти няма да срещнеш доброволно самоограничение.
Преживявайки целия си живот при комунизма, аз ще кажа: ужасно е онова общество, в което изобщо ги няма безпристрастните юридически везни. Но общество, в което няма други везни освен юридическите, също е малко достойно за човека (аплодисменти). Обществото, стъпило на почвата на закона, но не по-високо – слабо прилага висотата на човешките възможности. Когато целият живот е пронизан от юридически отношения, се създава атмосфера на душевна посредственост, умъртвяваща най-прекрасните полети на човека (аплодисменти).
Обществото се оказва слабо защитено от бездните на човешкото падение, например от злоупотребяването със свободата на морално насилие над юношеството, като филми с порнография, престъпност или бесовщина (аплодисменти): всички те попадат в областта на свободата и теоретически се уравновесяват със свободата на юношествотода не ги възприема. Така юридическият живот се оказва неспособен да се защити от разяждащото го зло.
Цялото това отклонение на свободата към страната на злото се е създавало постепенно, но първичната му основа очевидно е била положена от хуманистичната човеколюбива представа, че човекът, стопанинът на този свят, не носи в себе си вътрешно зло, че всички пороци на живота произтичат само от погрешните социални системи, които и трябва да бъдат поправени.
Че всеки социализъм въобще и във всички оттенъци води до всеобщото унищожение на духовната същност на човека и нивелирането на човечеството до смърт, чрез дълбок исторически анализ показа математикът академик Шафаревич в своята блестящо аргументирана книга „Социализмът”. Но ако ме попитат: искам ли да предложа на своята страна в качеството на образец за подражание днешния Запад, какъвто е, аз ще трябва откровено да отговоря: не, аз не бих могъл да препоръчам вашето общество като идеал за преобразуване на нашето.
Да, невъзможно е обществото да остава в такава бездна на беззаконието, както е у нас, но и не си струва да остава в такава бездушевна юридическа гладкост, както е у вас. Душата на човека, настрадала се под десетилетното насилие, се стреми към нещо по-високо, по-топло, по-чисто, отколкото може да ни предложи сегашното западно масово съществуване.
Западният начин на живот все по-малко има перспективата да стане водещ образец. Центърът на вашата демокрация и култура за няколко часа остава без ток – само толкова – и изведнъж цели тълпи американски граждани се хвърлят да грабят и насилничат. Такава е дебелината на ципата! Такава е неустойчивостта на обществения строй и отсъствието на вътрешно здраве в него.
Вашите особено забележителни дейци като Джордж Кенан казват: встъпвайки в областта на висшата политика, ние вече не можем да се ползваме от моралните критерии. Ето така, чрез смесването на добро и зло, на правота и неправота, най-добре се подготвя и почвата за абсолютното тържество на абсолютното Зло в света. Против световната, добре обмислена стратегия на комунизма на Запада могат да помогнат само нравствените критерии – а други няма (аплодисменти).
Остава да се търси грешката в самия корен на нещата, в основата на мисленето на Новото време. Аз имам предвид това господстващо на Запад светоразбиране, което се е родило по времето на Възраждането, а в политически форми се е отляло от епохата на Просвещението, залегнало е в основата на всички държавни и обществени науки и може да бъде наречено рационалистичен хуманизъм или пък хуманистична автономност – провъзгласената и провеждана автономност на човека от всяка по-висша над него сила. Или пък, казано иначе – антропоцентризъм, представата за човека като център на съществуващото.
Сам по себе си повратът през Възраждането е бил очевидно исторически неизбежен: Средните векове са се изчерпали, станали са непоносими с деспотичното потискане на физическата природа на човека в полза на духовната. Но ние сме се откъснали от Духа към Материята – несъразмерно, прекомерно. Хуманистичното съзнание, заявило себе си като наш ръководител, не признавало, че човекът има и други задачи, по-висши от земното щастие, и положило в основата на съвременната западна цивилизация опасния уклон на преклонението пред човека и неговите материални потребности.
Зад пределите на физическото благополучие и натрупването на материални блага всички други, по-фини и по-високи особености и потребности на човека са оставали извън вниманието на държавните устройства и социалните системи, като че ли човекът няма по-висок смисъл на живота си. Така са били оставени пролуки за злото, през които сега то свободно прониква. Сама по себе си оголената свобода никак не решава всички проблеми на човешкото съществуване, а поставя множество нови.
В основите на ерозиралия хуманизъм и на всеки социализъм може да се видят общи камъни – безкраен материализъм, свобода от религията и от религиозната отговорност (при комунизма доведена до антирелигиозна диктатура), съсредоточеност върху социалното строителство и наукообразността в това (Просвещението от ХVIII век и марксизмът). Не е случайно, че всички словесни клетви на комунизма са около човека с главна буква и неговото земно щастие. И хуманизмът, напълно изгубил християнското си наследство, не е способен да устои в това съревнование.
Но докато ежедневно се събуждаме под спокойното слънце, ние сме длъжни да водим и ежедневен живот. А има катастрофа, която вече е настъпила реално: това е катастрофата на хуманистичното автономно безрелигиозно съзнание. Като мярка за всички неща на Земята то е поставило човека – несъвършения човек, който никога не е свободен от самолюбието, користолюбието, завистта, тщеславието и десетки други пороци. И ето, грешките, неоценени в началото на пътя, сега отмъщават за себе си.
Пътят, изминат от Възраждането, ни обогати с опита, но ние изгубихме онова Цяло,Висшето, някога полагащо предел на нашите страсти и безотговорност. Твърде много надежди сме заложили ние на политико-социалните преобразования – а се оказа, че ни ограбват най-ценното, което имаме: нашия вътрешен живот. На Изток го стъпква партийният пазар, на Запад – комерсиалният (аплодисменти). Ето в какво е кризата: даже не е толкова страшно това, че светът е разцепен, а това, че у главните разцепени негови части болестта е сходна.
Ако, както декларира хуманизмът, човекът е роден само за щастие, той не би бил роден и за смърт. Но затова, че той телесно е обречен на смърт, неговата земна задача е очевидно по-духовна: не потъване в ежедневието, не най-добрите начини за придобиване на блага, а после по-веселото им прахосване, а носенето на постоянния и труден дълг, така че целият жизнен път става опит главно на нравствено възвисяване (аплодисменти): да напуснеш живота като същество по-висше, отколкото си го започнал.
Неизбежно е да разгледаш скалата на разпространените човешки ценности и да се изумиш от нейната неправилност днес. Невъзможно е оценката на правилността на действията на президента да се свежда до това каква е работната ти заплата и дали не е ограничена продажбата на бензин (аплодисменти). Само доброволното възпитаване в самите себе си на светло самоограничаване възвисява хората над материалния поток на света. Да се придържаш днес към закостенелите формулировки на епохата на Просвещението е ретроградство. Тази социална догматика ни оставя безпомощни пред изпитанията на днешния век.
Не можем да избегнем преразглеждането на фундаменталното определение за човешкия живот и човешкото общество: действително ли най-високо от всичко е човекът и няма ли над него Висш дух? Вярно ли е, че животът на човека и дейността на обществото трябва да се определят преди всичко от материалната експанзия? Допустимо ли е да я развиваме в ущърб на нашия цялостен вътрешен живот?
Ако не до гибел, то сега светът е достигнал до поврат в историята, по значението си равен на поврата от Средните векове към Възраждането – и ще изиска от нас духовно избухване, издигане на нова височина на взора, на ново ниво на живота, където няма, както през Средните векове, да е предадена на проклятие нашата физическа природа, но и още повече няма, както в Новото време, да бъде стъпкана нашата духовна (аплодисменти).
Това въздигане е подобно на изкачването на следващата антропологическа степен. И за никого на Земята не е останал друг изход освен нагоре (аплодисменти).”
Пaмeтник нa гeнepaл Йocиф Гypкo дa бъдe пocтaвeн в цeнтъpa нa кpъгoвoтo кpъcтoвищe пpeд пoщaтa в Пaвликeни – peши нa пocлeднoтo cи зaceдaниe Общинcкият cъвeт в гpaдa. Пpeдлoжeниeтo e нa инициaтивeн кoмитeт. Мoнyмeнтът щe бъдe paзпoлoжeн в yличнoтo oзeлeнeнo пpocтpaнcтвo в cpeдaтa нa кpъcтoвищeтo мeждy yлицитe „Гeн. Гypкo“ и „Ал. Стaмбoлийcки“. Пo пpeдвapитeлни дaнни cкyлптypнaтa фигypaтa нa гeнepaлa oт бългapcкoтo Оcвoбoждeниe щe бъдe в цял pъcт, c виcoчинa 1.80 мeтpa, пocтaвeнa въpхy тpaпeцoвиднa бeтoнoвa ocнoвa c виcoчинa oкoлo 1.20 мeтpa. Пoдхoдът към пaмeтникa и фигypaтa щe бъдaт нacoчeни към цeнтpaлния плoщaд нa Пaвликeни, нa юг.
Пo вpeмe нa Рycкo-тypcкaтa вoйнa гeн. Гypкo минaвa c пpeдвoждaния oт нeгo Пpeдeн oтpяд пpeз Бaтaк, Пaвликeни и Бялa чepквa нa път към Велико Tъpнoвo. Цeлтa e билa дa бъдe зaвлaдянo Велико Tъpнoвo и cтapoплaнинcкитe пpoхoди. Tpoгaтeлнa e билa cpeщaтa нa мecтнoтo нaceлeниe, ocoбeнo в Бялa чepквa, c pycкитe вoйници и тeхнитe вoeннoнaчaлници. Нa 7 юли 1877 г. paнo cyтpинтa гeн. Гypкo, нaчeлo нa Дpaгyнcкaтa бpигaдa, тpъгвa oт Бялa чepквa към Велико Tъpнoвo.
На този ден се отбелязва годишнината от превземането на Бастилията, което се приема за начало на Френската революция през 1789 година.
Бастилията (от фр. крепост, затвор) е затвор-крепост, която се е издигала върху настоящия Площад Бастилията в Париж. Тя е символ на началото на Френската революция. Била е превзета по време на народното въстание на 14 юли 1789 г., след това е разрушена от дърводелци от предградието Сент Антони на Париж. Построена през 70-те години на 14-я век като част от план за защита на Париж, крепостта е била превърната в политически затвор.
Това е бил един от най-удобните затвори за аристократите, на които кралят се е гневял. Той е изпращал досадниците там чрез кралско писмо за заточване без съд.
Бастилията е била напълно разрушена на 14 юли 1790 година. Камъните от стените ѝ са използвани за построяването на сгради и мостове в околността. Все още могат да се видят останки от нея, изложени на спирката на метрото на площад Бастилията в Париж.
Значението на завземането на Бастилията е било силно преувеличавано от романтиците историци, като Жул Мишле, който е искал да превърне това събитие в символ на създаването на френската република. Всъщност, според текстове от това време (писма на един участник в събитията), превземането на сградата е станало почти без сблъсъци. Около 1000 човека, представляващи група бунтовници, са нахлули в сградата, за да търсят оръжия. Тя е била защитавана само от една шепа хора.
От 31 януари 1879 г., денят 14 юли е национален празник на Франция. Това се смята за символ на раждането на Френската Република. Празникът е повод за много празненства: балове, концерти, заря, президентски речи и военни манифестации.
В наши дни на мястото на Бастилията е разположен площад(Place de la Bastille) и опера със същото име (L’Opеra de la Bastille), в която се помещава Парижката национална опера (Opеra National de Paris). Сградата й е построена по инициатива на бившият френски президент Франсоа Митеран (Francois Mitterrand) и е открита на 13 юли 1989 г., по повод 200-та годишнината от разрушаването на крепостта.
От 14 юли 1795 г. Марсилезата е обявена за френски национален химн. Написана е от Клод Жозеф Роже дьо Лил в нощта на 25 срещу 26 април 1792 г. след обявяване на война на Франция от страна на Австрия. Оригиналното ѝ име е „Марш на рейнската армия“ (Chant de guerre de l’Armée du Rhin).
Тя става сборен сигнал на Френската революция и прозвучава за първи път по улиците на Париж на 30 юли 1792 г., изпята от пристигащи от Марсилия части от френската Национална гвардия, откъдето произлиза и името ѝ. Има такъв успех по времето след Френската революция, че на 14 юли 1795 г. е обявена за национален химн.
Забранена по времето на Империята, тя е преработена от Ектор Берлиоз през 1830 г. и по-късно, през 1879 г., става отново химн на Франция. Утвърждава се като химн на Франция и с конституциите от 1946 г. и 1958 година.
Вечните песни на България ще звучат в Павликени тази вечер на сцената на Летния театър в града, съобщиха от общинската администрация.
Рок концертът „Вечните песни на България“ ще започне от 20:30 часа. В него ще участват Данчо Караджов, Милена Славова, Стенли, Дичо и Валди Тотев.
Проявата е част от богатата фестивална и културна програма, която община Павликени организира за своите жители и гости, отбеляза кметът инж. Емануил Манолов.
Той уточни, че Павликени е най-малкият град включен в турнето на звездите, но пък с най-емоционална публика.
Кметът припомни, че летният афиш на общината е започнал в началото на юни с прожекциите на София филм фест, с музикалния конкурс „Нека да е лято“ и концертите на Янка Рупкина, Красимир Аврамов, ансамбъл „Чинари“ и множество спектакли на самодейните състави към читалищата в общината.
Културната програма ще продължи и в следващите летни дни.
