За „почетните“ и другите граждани…
„Със званието „Почетен гражданин“ се удостояват лица с изключителен принос за издигане авторитета на града и общината в сферата на социално-икономическото и историческото развитие, науката, спорта, културата, образованието, здравеопазването и др.
Със званието „Почетен гражданин“ могат да бъдат удостоявани и лица за проявена смелост, себеотрицание и гражданска доблест за благото на общината или Република България.
Със званието „Почетен гражданин“ могат да бъдат удостоявани и общественици, представители на държавни, общински и неправителствени организации, структури и съюзи, както и дарители и спомоществуватели с изключителни заслуги за развитието на общината или Република България.
Със званието „Почетен гражданин“ могат да бъдат удостоявани лица, завоювали титлите олимпийски и световен шампион.”
Следвайки тези общи принципи, някои хора забравят що е то скромност, почтеност, чест и морал и се втурват главоломно напред, оприличавайки себе си или свои близки като изключително и непременно достойни за тази почетност. Пропуска се основният критерий, че освен да си дългогодишен служител на едно и също място, та ако ще да си бил и директорът на предприятието или учреждението, трябва освен да си получавал прилично заплащане и да си ползвал различни облаги, като служебни коли, телефони, командировки и др., да си дал и нещо от себе си БЕЗВЪЗМЕЗДНО. Без да търсиш лична облага. Да си дарил лични средства в голям размер например или да си жертвал свободно време за обществено полезна кауза. Да си положил доброволен труд, резултатът от който да е в полза на обществото и така нататък. Иначе с какво ще се различава един „Почетен гражданин“ от един „обикновен„?
Един бърз прочит на раздаваните през последните години почетни звания в Община Павликени, поставя множество въпросителни към истинската им стойност. Като че ли тези звания са раздавани на килограм. Често в голяма част от гражданството се поражда чувство на отвратеност и се създава едно обществено недоволство главно от усещането, че не обществеността, а общинският съвет и този, който внася предложението решават кой е достоен за това звание. И тук отново изниква въпросителната за качеството на хората, които избираме да ни представляват в местния парламент. Периодът на тяхната активна дейност коренно се различава от този преди избори, когато тяхна главна, за да не кажем единствена цел е да спечелят гласа ни. След което се занизват решение след решение, резултатът от които не винаги е в най-голяма полза на гражданите.
Времето минава, и докато мъдрият се намъдрува – лудият се налудува. Така се подменят ценностите и се преиначава историята на една цяла община, че ще дойде време, когато поколенията павликенци сами себе си няма да могат да познаят и ще се чудят чии потомци са всъщност. Мълчейки пред случващото се, кога от страх, кога от безразличие, обричаме и себе си и децата си на едно всеобщо стадно съществуване, което бавно, но сигурно ни обезличава и към нищо добро не ни води.
Самозванците, които от нашата трапеза са се ояли и после са забравили, трябва да бъдат обуздани с една вълна от обществено недоволство. Време е! И поетът го е казал:
Аз искам
винаги да е така,
когато
времето въпрос задава,
да вдигне
всеки по една ръка,
наместо две,
които се предават.
