Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката „Малък коментар“ – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света.
Този път въпросът е: „Какво е селянин?“
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в затвора.
Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.
Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това.
Аз пък поглеждам към масата. Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: „Жетва е сега, пейте робини.“
С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринадесетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.
Порасъл съм под една картина у дома, наречена „Градушка“. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира „Градушка“ на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно „На нивата“. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде.
И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително.
Ами от родителите им – откъде другаде?
Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък.
Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени.
Всъщност на паразита за какво му е корен?
Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните.
Просто зяпам как гори камината и размишлявам.
Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.
И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелов приз и вече имаше пари за три живота?
Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се.
Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.
Рапа Нуи продължава да привлича с гигантските си каменни статуи с неустановен произход любителите на загадки от цял свят.
Великденски остров
На 4,000 км от Таити, в центъра на Тихия океан, едва докоснат от модерната цивилизация, се намира един забележителен остров. Наричат го Рапа Нуи – пъпа на света, или Великденският остров. Той е един от най-усамотените острови в света и е известно на любителите на мистериите и авантюрите място. Те са привлечени от мистичните каменни статуи с неизяснен произход, разпръснати из острова.
Площта на острова е само 64 квадратни мили. Ето защо с огромните каменни статуи, разпръснати навсякъде, той изглежда като музей на открито. Тези гигантски фигури, някои от които тежат над 50 тона, се издигат на повече от 10 метра и гледат втренчено към планините, угасналите вулкани и кристалночистите води.
Някои изследователи смятат, че на острова първи са стъпили испанците. Други път твърдят, че английският пират Дейвис е първият европеец на острова. Първите потвърдени сведения обаче насочват към холандския мореплавател Джейкъб Рогевин. Той доплавал до острова с три кораба навръх Великден и в чест на християнския празник го нарекъл Великденски.
Джеймс Кук също достигнал острова и дори му направил няколко много сполучливи карти.
Великденският остров – това късче земя в Южния Пасифик, е образуван от серия мощни вулканични изригвания и в продължение на много години е бил населен само от морски птици и водни кончета. А стръмните му склонове са имали притегателна сила за уморените полинезийски мореплаватели. Лавата и морските вълни са образували стотици пещери и са направили брегове му несигурни. Затова за археолозите има само няколко безопасни места, където могат да правят своите проучвания.
Великденският остров е едно от най-самотните места в света.Разположен е между Таити и Чили. Островът има приблизително триъгълна форма. Днес вулканичните конуси могат да се наблюдават по целия остров. Най-големият – Рано Кау, е лесно забележим и от космоса. Най-високият – Теравака, се издига над 500 метра над морското равнище. На острова има повече от 70 вулканични центъра, но никой не е действащ, откакто той е колонизиран преди 1,300 години.
Плажът Овахе на северния бряг е тихо място близо до Анакена. Там според легендите крал Хото Матуа доплавал с кануто си и започнал окупацията на Великденския остров. Анакена се отличава от останалата част на бреговата ивица, която е образувана от вулканични скали със ситния си бял пясък. Разкопки в този район доказват, че той е бил изключително важно за островитяните място. Слави се и с най-добрата колекция от статуи на острова. Заселниците започнали да изграждат селища и къщи с необичайна елипсовидна форма.
Не е ясно защо островитяните са изграждали статуи с такива размери. Тяхната мания да ги правят обаче в крайна сметка довела до упадъка им, тъй като те постепенно унищожавали горите в стремежа си да пренасят огромните статуи.
Меките вулканични туфи били идеални за направата на статуите. Като използвали инструменти, направени от по-твърдите вулканични скали островитяните, издълбавали малко по малко статуите, докато накрая те се крепяли само на един своеобразен постамент.
Скулпторите били истински виртуози в работата си. Направата на статуите била съпроводена с различни церемонии и ритуали. Статуите могат да се видят издълбани навсякъде в скалите. Ако в скалата имало някакъв дефект, островитяните изоставяли работата си и се премествали на ново място. Те използвали пукнатините във вулканичните стени и различните цветове на скалите. Накратко – островитяните били наистина хора на изкуството.
Когато дадена статуя била завършена, тя била внимателно придвижвана надолу по склона с помощта на въжета и палмови трупи. Статуите били поставяни в основите на кратер и там били окончателно изрисувани.
Странните статуи се пренасяли доста трудно. За това свидетелстват многобройните останки от счупени статуи, който островитяните изоставяли по пътя.
Смята се, че статуите били поръчани като възпоменателни образи на родоначалници. Така или иначе, те не изобразяват определени индивиди, въпреки че някои от тях имат черти, които ги оприличават на вождовете на племето. Една от най-големите мистерии на Рапа Нуи е защо островитяните са правили статуите с ръбати лица и тела с фалична форма.
В Полинезия има статуи, които наподобяват тези от Великденския остров, но никъде в света няма същите странни скулптури.
Първите западни мореплаватели, които достигнали острова, се дивели как някой може да оцелее на такова изолирано място, на което не растат дървета. Загадката била разкрита, когато проучвания доказали, че на Великденския остров е имало много и гигантски палми, докато не залязла културата на островитяните.
По всичко личи, че жителите на Великденския остров били благословени с богати тропически гори, когато се заселили там. Горите обаче били изсечени при строежа на къщите, за огрев и разбира се – за да се пренасят и издигат странните статуи. Ерозията последвала унищожаването на горите, реколтата не стигала за изхранването на всички и между отделните родове се разразили битки за оскъдните средства за препитание.
Статуите-символ на могъществото и успеха на обитателите на отдалечения остров били съборени.
Жестокостта на островитяните нямала край. Вярва се, че победителите изяждали жертвите си, за да придобият сила. Костите, открити на острова, свидетелстват за канибализма на обитателите му. Той може да се дължи не само на оскъдната храна, а и да има ритуално значение. Една призрачна пещера в югозападния край на острова се нарича „пещерата, където се ядат хора“. Вътре в нея има изображения на духове в охра и бяло, които приличат на летящи птици. Без нито едно дърво, от което да направят лодка, жителите на Рапа Нуи само завистливо наблюдавали птиците, които безметежно се реели в небето.
Културата на островитяните, която просъществувала повече от 300 г., започнала да загива. Островът им се превърнал в кланица, селата им били опустошени. Последните оцелели започнали да изправят статуите – продукт на тяхната цивилизация.
Много хора отдават всички надежди за развитие на острова на туризма. До 1960 г. до него е можело да се стигне единствено с кораб. През 1966 г. обаче на Рапа Нуи е построена база на американските военновъздушни сили и сега на острова има летище, което е пригодено и за чартърни полети. Около 6,800 души посещават годишно острова, като повечето са от Южна Америка. Тук има 7 хотела и много малки къщички, които приютяват туристите.
Енигматичният Великденски остров е по-скоро полинезийска, отколкото чилийска територия. Той е наистина откъснат от света. На повече от 1,900 км, в която и да е посока не се вижда населена земя. Чили официално анексира острова през 1888 г. по време на експанзията след Тихоокеанската война. На острова живеят не повече от 2,000 души, почти всички от тях в град Ханга Роа. 70% от населението е полинезийско, а останалата част идва от Чили. Островът е национален парк на открито със своите 300 каменни статуи и други скални образувания.
Животът на Великденския остров се върти около риболова, селското стопанство и археологическите проучвания на странните статуи.
Днес 2 юли се навършват 55 години от смъртта на Ърнест Хемингуей (Ernest Hemingway) – един от най-известните американски писатели – новелист, автор на кратки разкази, журналист, носител на Нобелова награда за литература (1954 г.) и награда Пулицър през 1953 г. за книгата му „Старецът и морето“.
Ърнест Хемингуей (21 юли 1899-2 юли 1961)
Писателят е роден в Оук Парк, Илинойс, предградие на Чикаго. Той е първият син в семейството на Кларънс и Грейс Хемингуей. Кръщават го Ърнест, което означава „упорит” и „да търсиш смисъла на нещата”. Самоубива се с любимата си пушка в Айдахо.
Ърнест Хемингуей e част от „Изгубено поколение“ – група от американски бележити литератори, които живеели в Париж и други европейски страни в периода от края на Първата световна война до Голямата депресия. През 40-те години на XX век Ърнест Хемингуей е фигурирал в списъците на съветските агенти в САЩ под кодовото име „Арго“. Вербуван е през 1941 г. малко преди пътуването му в Китай.
Автор на романите „Сбогом на оръжията“ (1929 г.); „И слънцето изгрява“; „През реката към дърветата“; „Смърт след пладне“ (1932 г.) – публицистичен разказ заиспанското бикоборство и „Зелените хълмове на Африка“ (1935 г.) – история на ловно сафари в Източна Африка.
Интересен и малко известен факт за Хемингуей е този, че той имал навика да пише изправен на пишещата си машина. Докато работел върху „Старецът и морето“ през последните си години в Куба той свършвал с писането до обяд и после пиел до три. Обикновено ставал призори и пишел прав, докато си изпразни главата, а после изпразвал известния Флоридата бар.
„Храната е за хората, а коктейлът – за боговете”, често повтарял Ърнест Хемингуей. Животът на ненадминатия майстор на телеграфния стил е като обожаваното от него дайкири – смес от ром, лимонов сок и пудра захар, посипана с разбит на сняг лед във висока стъклена чаша.
„Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен; Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго; отмъкне ли Морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа, както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък на твой приятел или твоя собствен Замък; всяка човешка смърт ме намалява, аз съм част от цялото Човечество; и затова недей да питаш за кого бие камбаната: камбаната бие за теб.“
Джон Дън
Из романа „За кого бие камбаната“ – Ърнест Хемингуей
„Няма нищо благородно в това да бъдеш по-високо от другия. Истинско благородство има тогава, когато човек застава над предишното си “Аз.“
С настъпилата вече лятна ваканция за учениците приключва един учебен времеви интервал, през който всички, учители и ученици, ще поемат глътка въздух от рутината на ежедневния учебен процес.
Но какво се случва с онези невидими уроци, на които учителите се предполага, че следва да научат децата на днешния и утрешния ден? Какво следва да остане научено завинаги след като окончателно децата затворят училищните врати?
За успеваемостта в нейните различни форми и нейния непрекъснат процес, предлагаме на Вашето внимание един пример за лична мотивация, която да надскочи неуспеха в училище.
За един учител винаги е било предизвикателство как да каже на учениците си, че имат слаби оценки без да ги огорчи и демотивира. Ръководството на началното училище в Бароуфорд (САЩ) като че ли е успяло да намери решение на този проблем. Писмото, което училището праща до своите първолаци, съдържащо резултатите от годишния им зрелостен изпит, бързо придоби популярност в социалните мрежи.
„Драги Чарли Оуен,
Приложено ти изпращаме резултатите от твоя KS2 изпит. Много сме горди с демонстрираната от теб отговорност и положени усилия през тази тежка последна седмица.
Въпреки това сме загрижени, че тези тестове не винаги оценяват всичко това, което прави всеки от вас специален и уникален. Хората, които създават и след това оценяват тези тестове, не познават всеки един от вас … не и по на начина, по който вашите учители и семейства ви познават.
Те не знаят, че много от вас говорят два езика. Те не знаят, че можеш да свириш на музикален инструмент или че можеш да танцуваш, или да рисуваш картини.
Те не знаят, че твоите приятели разчитат на подкрепата ти в трудни моменти или че смехът ти е способен да озари и най-тъмните дни.
Те не знаят, че пишеш стихове или песни, че тренираш спорт, че си мечтаеш за бъдещето, или че понякога се грижиш за малкия си брат или сестра след училище.
Те не знаят, че си пътувал до едно наистина хубаво място, или че знаеш как да разказваш страхотни истории, или че обичаш да прекарваш време със специалничленове на семейството и приятели.
Те не знаят, че на теб може да ти се има доверие, че си мил и внимателен, и че се опитваш всеки ден да дадеш най-доброто от себе си … оценката, която получаваш, ще ти каже нещо, но не всичко.
Така че поздравления за резултатите, бъди много горд с тях, но не забравяй, че има много начини да бъдеш умен.“
Избелваща маска за лице. За по-светло лице! Агенция Diamond Ogilvy, Сеул, Южна Корея.
Животните в рекламата продават най-добре! В това твърдение е убеден всеки рекламист по света. Животните в рекламата могат да бъдат идеалните „говорители“ на една търговска марката, защото безпроблемно предават и подчертават нейните качества. Появяват се от никъде и за бързо време може да се превърнат в най-успешните образи в една рекламна кампания. Тези животни може да бъдат реални или нарисувани от специалистите по 3D анимация. И в двата случая ефектът е отличен.
Аудиторията помни и различава рекламите, които използват животни, като изнесените цифри в това отношение са доста показателни. С над 60% се увеличава познаваемостта на марката, а продажбите нарастват средно с около 10%.
Биноклите Olympus. Агенция JWT Сидней, Aвстралия.
Франция срещу Англия. Отмъщението. Реклама на RATP – официален превозвач на френския национален отбор по ръгби. Агенция Euro RSCG C&O, Франция.
Yamaha- магарето, символ на Неапол. Агенция 1861 United, Милано, Италия.
Hyundai Coupe. 0 до 100 км. в час за 8.4 секунди. Агенция Shalmor Avnon Amichay / Y&R, Тел Авив, Израел.
