На 15 юни 1826 г. – преди 190 години еничарите издигат знамето на бунта, нападайки конака на еничарския ага Мехмеджи ага, който е предал интересите им. Опозицията на еничарския бунт се събира в двореца „Бейлербей“. Шейхюлислямът, кетхюдата Ага Хюсеин Паша и Махмуд Паша събират „опълчение“, а в действителност това били предварително набраните наемници в района на „Ялъ Кьошк“.

Падишахът и първият османски министър дават заповед за атака срещу бунтуващите се еничари и назначават за командири на опълчението Ага Хюсеин Паша и Мехмед Паша. Мехмед Паша и Ибрахим ага с предварително наетите „наборници“ открили артилерийски огън по разбунтувалите се еничари и сринали къщите им със земята, като в сблъсъка загинали около 1,000 еничари.

През следващите няколко дена в щаба на „опълченците“ били докарвани на групи заловени еничари, които били екзекутирвани незабавно на място. Спасилите се от кървавото клане еничари потърсили сигурност в близката Белградска гора, но хората на султана ги обградили там и като подпалили растителността от всички страни ги изгорели живи.

За публично назидание, както и за публичността на новия османски ред, последван от реформи, останалите живи главатари на еничарския бунт или просто такива, били обесени публично. Последните 200 еничари били удушени по законите на войната, а телата им хвърлени в масов гроб.

През 1826 г. Махмуд II решава да реализира плана си и пристъпва към унищожението на корпуса. Този ден става известен от османските анали още като „Денят на благополучието“. За целта е създаден нов наемен армейски корпус по западен, т.е. френски революционен образец, който е изключително отричан и мразен от еничарите. Преди това били изпратени в запаса и пенсионирани водещи еничари. Били вкарани и „троянски коне“ в корпуса с цел свеждане на надеждна информация за еничарските намерения към новата османска власт със султан — еничарския кетхюда Хасан ага и началника на снабдяването Ибрахим ага. Така се стига до ликвидирането на корпуса.

***

Еничарите (на турски: يڭيچرى, yeni çeri – нов войник), също йеничери/йеничари и яничери/яничари, са османски поданици (главно немюсюлмани по произход), на служба в Османската империя (предимно като военнослужещи, но също държавни служители, както и работници), съществували от средата на XIV век до 1826 г.

Още през 1362 г. Турската империя приела закона „Пенджеин”, по силата на който ислямизацията станала държавна политика. Главните цели били: помохамеданчване на християнското население в поробените земи; лишаване на поробените народи от силни и способни мъже. Най-показателно в това отношение било именно създаването на еничарския корпус.

След падането на България под турско робство през 1396 г. поробеното население е наричано рая (стадо). То е оставено без абсолютно никакви човешки права и било натоварено с десятни данъци, от които най-страшният и най-жестокият бил т.нар. „кръвен данък“ (девширме).

„Кръвният данък“, е въведен със закон при султан Орхан (1326-1359 г.) Той е събиран цели три столетия, затова народният гений е изпял тъжната песен „Еничари ходят, мамо, от село на село, мъжки рожби вземат” на периоди от 3 до 5 години. Набирани за еничари са главно деца – момчета на възраст от 3 до 10 години от покорените немюсюлмански народи чрез „кръвния данък“.

Наричани аджемиоглани, те били откарвани в казармите в Одрин, Цариград и Бурса, където били помохамеданчвани. Някои започвали работа в султанските конюшни и градини, други чиракували и научавали занаят, трети работели като прислуга. Най-красивите били избирани да обслужват султана в покоите му. Някои от тях се издигали така до паши и везири. След 10-15 години далеч от дома аджемиогланите трябвало да забравят напълно рода си и да научат турски език. Хаджи и молли ги възпитавали в мохамеданска вяра.

Накрая постъпвали в еничарския корпус, където ставали отлични бойци. През XV век корпусът числял 10,000 души, за да достигне през XVII в. до 150,000 души. Еничарите се подчинявали само на султана, а техният ага бил сред най-влиятелните първенци. Особено активна била ролята на еничарите при насилственото налагане на исляма  върху бълрагското население, като след себе си оставяли страдание, което няма аналог в световната история.

Много са преданията за жестокостите на еничарите. Те дори убивали и собствените си родители, за да изпълнят султанската заповед. Чрез кръвния данък изтекла много българска кръв, затова и след Освобождението населението на България е наброявало малко над милион българи. Една обезкървена, оставена почти на ръба на съществуването си народност – това е била държавата ни в края на миналото столетие. Затова ние днес приемаме, че кръвният данък по своята същност е бил най-жестоката форма на асимилация на българската нация.

Турците, за да оправдаят действията си, навсякъде казвали за българите: „Този народ може да се управлява само с ятаган”.