Като съпоставям ценностите на хората във времето назад виждам колко голяма е разликата.
Анализирайки стихотворението на Яворов „На нивата“ си правя извода, че тогавашните българи с пословичното си трудолюбие, въпреки тежкия селскостопански труд не падат духом и се борят с пот на челото за прехраната си. До толкова изтормозени физически и обременени психически в борбата си за хляба, че са изпаднали в състояние, в което дори красотата на природата не ги радва. Въпреки това обаче, при все че на софрата си имат само хляб и лук и една водица, те не спират да се трудят, крепени от надеждата за по-добър живот.
А днешният българин мрънка за най-малките неудобства, отказва се от започнатото при най-незначителните затруднение и все някой друг му е виновен.
Свикнали сме да не ценим това, което имаме, а да ламтим за това, което нямаме. Пръскаме се по шевовете от злоба и завист кой колко е по-богат от нас.
Тази луда надпревара със самите себе си, ще обезсмисли живота ни и той ще изтече докато се усетим, без да сме могли да оставим нещо стойностно след себе си, с което да ни помнят и уважават.
Злобата и завистта са способни да вкарат човека в гроба. Време е да се осъзнаем, хора.
Плод на моите разсъждения по-горе е това стихотворение „Така сме ний“.
„…Така си мреш,
Така сме ний…”
Пейо Яворов
ТАКА СМЕ НИЙ
(по Пейо Яворов „На нивата”)
С трънак и плевел днес се борим,
но не по ниви и дворове,
из чуждите души се ровим,
ругаем, сриваме мостове.
Гризе ни червея зловреден:
Кой по-богат е, кой по-беден,
кой има повече имоти,
кой кярил повечко банкноти.
Дома се връщаме сломени
от мисли лоши подскрежени
и все за чуждото ламтиме,
а нашето си не цениме.
И тъй до гроб хабим си сили,
един на другиго немили
кога поглеж – живот преминал
и току виж си се споминал.
Иваничка Колева
01.05.2018 г.
