Вторият в трета Североизточна група „Добруджа“ победи седмия на Северозапад ОФК „Павликени“ в контрола. Двата отбора премериха сили днес в Попово, тъй като по програма почиват в този кръг на своите първенства.
Отборът от Добрич спечели мача с 2:1. Тодор Колев откри в 5 мин. През второто полувреме Емил Илиев стреля неспасяемо от фаул и покачи на 2:0. В последните минути ОФК „Павликени“ стигна до почетен гол.
Ако не ни бе напуснал наскоро, на днешната дата – 22 април, изключителният поет, преводач и сценарист Валери Петров (1920 – 2014) щеше да навърши 97 години.
Той записа името си със златни букви в българската литература, завещавайки ни лирични стихове, вълнуващ поглед към детството, любовта и зрелостта, невероятни преводи на произведенията на Уилям Шекспир.
Валери бе един от основателите на хумористично-сатиричния вестник „Стършел“, работил е и като редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, както и в издателство „Български писател“.
Той остави на България и света над 30 сборника с поеми, пиеси, стихотворения, сценарии и преводи.
***
ПРОСТИТЕ НЕЩА
Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно –
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.
Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърлял небрежно
сте се бутали тайно със лакът –
„Как се прави на умен глупакът…“
И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –
лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама,
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.
В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непревзето,
туй което ти казва сърцето…
Валери Петров
„Има нещо приятно, когато чуваш да те хвалят; ние обаче придаваме прекалено голямо значение на това. Ние казваме, че възвеличаваме името си, като го разнасяме навсякъде и го влагаме в устата на всички; ние искаме то да се произнася с благоговение и сиянието около него да му помага; ето кое смятаме, че ни оправдава най-много в стремежа ни към слава. Но крайната степен на тази болест води дотам, че много хора не се спират пред нищо, само и само да се говори за тях… Това е обикновен порок.“
Мишел дьо Монтен
френски философ, писател, юрист и политик
Взломна кражба на 1,500 лв. и два златни пръстена от жилище в с. Върбовка, разследват служителина полицейското управлеине в Павликени.
Престъплението е извършено в периода 15-20 април, чрез взломяване на прозорец на първия етаж от къщата. На местопроизшествието е извършен оглед.
По случая е започнато досъдебно производство.
Изразът „жълта преса“, употребен със значението на „долнопробен“, „лъжлив“, свързан с евтини сензации печат, възниква в САЩ. Терминът е свързан с доста интересна история.
Широко употребяваното днес определение, както и самото явление “жълта преса”, е на повече от сто години. Превърнало се е в нарицателно с негативен оттенък. А корените му са в САЩ от края на ХIX век. Още от онова време с това позорно клеймо се наричат изданията, които в желанието си да продават по-големи тиражи не се свенят да предлагат на публиката си “зелен хайвер”, и не се уморяват да използват думи като “сензация!” и “невероятно!”.
Както във всеки бизнес и в жълтата преса има “професионалисти”, за които обвиненията в “жълтеене” изобщо не са обидни. В основата си тяхната работа се състои в това, да раздухват скандали от нищото и навсякъде да виждат конспирации. В интерес на истината, нерядко се срещат и хора, които просто обичат да слагат “етикети” на всичко, и които поради липса на какво друго да кажат, използват понятието “жълта преса” без да имат основание за това.
Парадоксалното е, че никой не обича “жълтата преса”, но я четат всички – азбучна истина. У човек винаги живее един воайор, който не може да устои на изкушението да надникне през ключалката в стаята на съседите. Това човешко качество е добре известно за американския вестникарски магнат Уилям Рандолф Хърст, който е пряко свързан с появата на термина “жълта преса”.
Всичко започва с това, че през 1896 година вестник “Ню Йорк уърлд” (New York World), ръководен по това време от Джоузеф Пулицър, за пръв път публикува на страниците си комикс на художника Ричард Фелтън Ауткот. Главният герой в комикса е “жълтото дете” – момче от бедняшките квартали на Ню Йорк, а художникът решава да оцвети дрешката му в жълт цвят – първо, за да внесе пъстрота в скучните черно-бели страници на вестника, и второ, защото по това време се води китайско-японска война и чрез жълтото хлапе се осмива истеризиращият японски национализъм.
Петното се оказва с невероятна притегателна сила за читателите и тиражът на вестника достига до непознати за времето си висоти – милион екземпляра. Уилям Хърст притежава вестника “Ню Йорк джърнъл” (New York Journal) – основният конкурент на “Ню Йорк уърлд”. Виждайки успеха на конкурента си, Хърст примамва автора на комикса да работи за него, като му обещава баснословни хонорари. В отговор Пулицър започва да търси заместник на Ауткот и друг художник се заема с рисуването на историите на жълтото момче в “Ню Йорк уорлд”. Между двата вестника избухва жесток спор, като всеки се опитва да докаже, че той притежава правата за “жълтото дете” и върху комиксите като жанр изобщо.
“Хлапето в жълто” обаче вече е пуснато на свобода и няма покой за никого. Комиксите с момчето се печатат и в двете издания, които покрай него започват и своеобразна надпревара във фабрикуването на сензационни новини от всякакъв вид. Един от хората, които наблюдават целия този процес отстрани – журналистът Ървин Уордман от “Ню Йорк прес” (New York Press), в своя статия нарича двете побеснели в конкуренцията си издания “жълта преса”.
Според друга разпространена, но и по-прозаична версия, за “жълтеенето на пресата” е виновна само бързо пожълтяващата нискокачествена хартия, на която се печатат евтините вестници.
Имаме проблем. Не е нито ситуационен, нито ценностен. Проблемът ни е цивилизационен – създаваме нация и поколение, чиито предели на желания достигат до евтини мечти за хубава кола, посещение на чалга клуб, което включва консумация на бутилка водка и нов смартфон. Дори си имаме цял студентски квартал, където това е върха на гъзарията. Но това е друга история.
Обществото ни има сериозен проблем
Той се дефинира с липсата на бъдеще за красивите и умните, които се стараят да променят нещата в тази държава. Да, проблемът ни е цивилизационен – всеки, който има акъла и силата да се справи сам, е стъпкван от системата. Система, чиито сенки деформират всичко нормално. Това не е от днес, вчера или 25 години. Това е период от 70 години, през които на преден план изкарват лакеите и мързеливите, за сметка на работливите и кадърните.
Нищо чудно, че създаваме в училищата и университетите нация на евтината слава. Ама то каква нация да създаваш с учителки като Ана Баракова. А това не е най-страшното – представете си, както каза един приятел, ако Магдалена Ташева преподаваше физика на децата ви, вместо да е в парламента?
Няма да заема ролята на морален стожер, който ви казва от висотата на своята катедрала, как да гледате децата си. Ще ви препоръчам само едно:
Всяка вечер си лягайте и всяка сутрин се събуждайте с мисълта какво бъдеще искате за тях
Ако желаете бъдещето на децата ви да стига до продавач на сергия в Илиянци – моля, продължавайте да ги възпитавате по този начин. Ако случайно имате останал някакъв инстинкт за самосъхранение, моля ви да помислите в какво сгрешихте. Защото не ви е виновно само училището или Бараковките. Вината е и ваша – никога не ги научихте да ценят красивото, различното, чуждото.
Не, вие научихте децата си, че няма проблем да направят някоя далавера. Научихте децата си, че няма смисъл да работят усърдно, защото така или иначе ще им платят недостатъчно. Научихте децата си, че няма нужда да се трудят – и без това са прецакани.
Вие, скъпи родители, създадохте поколението на чалгата, водката и евтините мечти
Обърнете се и вижте хубаво младите хора около вас. Тия дето няма да станат от седалката си в автобуса на възрастен човек „Щото той като е стар къде е тръгнал да ходи”. Тия, които карат с 200 без да им пука колко трупа останаха само за последната година по пътищата. Вижте хубаво и тези, които почнаха да подпалват бездомни кучета и да бият пенсионери, за да вземат последните им пари. Тези чудовища са децата, които вие възпитахте. Тези деца, които израснаха във времена на тотална безнаказаност и сега ви връщат абсолютно всичко.
Да, не всички млади хора са такива, има и изключения, но за жалост улиците ни са пълни НЕ с изключенията. И, ако някой не е съгласен е достатъчно да мине през няколко столични заведения в петък вечер. Те са пълни с млади момичета, които имат еднакво абсурден обем в косата и устата, единственото място, което са забравили да напълнят е главата. Стоят като препарирани, а физиономиите им са нацупени, така сякаш целият товар на света е върху раменете им. Оглеждат се и чакат да бъдат купени, защото са вложили прекалено много средства във външния си вид, за да се хванат с някой беден „сдуханяк” на тяхната възраст. Любовта за тях не е нищо повече от разменна монета. А мотото им е „Богат стар няма”.
Младите момчета са с големи мускули и обезкосмени. Не са сигурни кое повече ги е изкефило в последните години – хитовете на Азис или това, че няма казарма. Последната им мъжка постъпка е, че са купили пакет салфетки в чалга заведение, а след това са карали пияни до вкъщи – без куките да ги спрат. Мечтаят за химия, ама не онзи скапан предмет от училище, а тази, която за месец ще направи обиколката на бицепса им двойна. Гледаш ги здрави и силни, а погледите им са изпълнени със страх, който често изливат чрез агресия към по-слабите.
А какво трябваше да направите? Много просто – да ги заведете на театър. Или на изложба. Или на концерт. Да им подарите книга. Да им обърнете внимание. Толкова. Нищо повече.
Спрете да обвинявате другите за вашите беди. А се вземете в ръце и се опитайте да промените нещо. Нещо малко. Залесете градинката пред блока ви. Боядисайте спирката до вас. Дарете старите си дрехи. Упътете неориeнтиран турист. Гласувайте по съвест и с разум. Дайте пример на децата си, че живота е нещо повече от заветната диплома за висше и апартамент в краен столичен квартал. Че трябва да имат мечти. И да се борят за тях.
Non scholae sed vitae discimus
Ние се учим не заради училището, а заради живота. Тази латинска сентенция стоеше на входа на гимназията ми. Думи, чиито дълбок смисъл беше избърсан от пода на някоя кръчма в Студентски град, заедно със салфетките от партито предната вечер.
Моля ви, не позволявайте това да се случи и тази вечер.
Автори: Иван Куцаров и Гергана Шумкова
„Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса.
Горко на народ, който приветства побойника, като герой и смята блестящия завоевател за щедър.
Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве й робува.
Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само, когато вратът му е поставен между меча и дръвника.
Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.
Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.
Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката.
Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ.“
Автор: Джубран Х. Джубран
