Колко пъти сме чували: „Някога нямаше такива неща– проститутки, разврат, имаше си морал! Дали обаче „онова време“ наистина е било толкова морално или всичко е било една добре прикрита лъжа, внимателно поддържана, за да не урони светлия лик на социалистическия българин? Нека отново надникнем в Задочните репортажи на Георги Марков. „Репортажите“ представят детайлна дисекция на живота в България през ерата на комунизма, на „живот под похлупака на партията“, както самият писател го определя.
Дирекция на милицията край Лъвовия мост в София. Този път отминавам първия етаж, където е паспортният отдел и гъмжи от хора. Милиционерски лейтенант учтиво ме въвежда в голяма стая на втория етаж. Същата стая, в която преди около година имах среща с редакцията на милиционерския вестник „НАРОДЕН СТРАЖ“ и разговаряхме за светлото и тъмното в нашата действителност. Тогава останах изненадан от доста будното съзнание на сътрудниците и редакторите, които без съмнение познаваха опакото на живота далеч по-добре от нас, писателите. Сега в стаята заварвам двама колеги — Павел Вежинов и Божидар Божилов. Богомил Райнов, който трябваше да дойде, не идва. Ние сме писателска група, която трябва да помогне на Министерството на вътрешните работи в борбата с някои „вредни“ явления, като хулиганщината, кражбите на обществена собственост, проституцията и други. Министерството иска романи, пиеси, разкази и журналистически материали, които да бомбардират пороците. Моето впечатление е, че това е по-скоро повърхностна кампания, за да се отчете някаква дейност, отколкото смислена, цялостна и безкомпромисна борба. Това произтича от цялостното отношение на партийното и държавното ръководство, което, пренебрегвайки собствената си диалектика, настоява, че разцветът на престъпленията и пороците в България е или ИЗОЛИРАНО, или СЛУЧАЙНО явление. Но специалният полковник, който е придаден към нас и който ми разказа историята на Царя на вилите, не мисли така. Затова отношението му към нас, писателите, е пропито с тъжна ирония.
„Официално — казва той — в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите.“
Заради тези момичета към Дирекцията на Народната милиция е създаден нов отдел. Забравил съм точното име на този отдел. Той се оглавява от друг полковник, сравнително нисичък, възпълен, вероятно някъде около 55-годишен, с голяма глава и лице, което ми напомня на Ерих фон Щрохайм. Той се ръкува топло с нас, като се взира в лицата ни, сякаш иска да отгатне какво мислим за всичко това. Струва ми се, че ние нищо не мислим и че по-скоро сме любопитни да видим отблизо що за хора са тези български проститутки. Някои от нас ги познават по-отблизо, други са ги виждали неведнъж по нощни заведения, главно за чужденци, особено по ресторантите на Витоша, по курортните места, в летящи из София коли на араби и така нататък. Но едва ли някой писател или журналист се е питал: какво стои зад всичко това?
Полковникът бавно ни обяснява, че в неговия отдел има картотека на около 300 момичета от София, чиято дейност може да се смята за антиобществено явление. Целта на отдела е да контролира тези момичета и чрез различни средства да се опита да ги превъзпита и върне към почтен трудов живот. Той декларира, че не храни никакви илюзии, че това е лесна работа, че „природата“ често се оказва по-силна от всякакви полезни доводи. Прави ми впечатление неговият съвсем реалистичен, трезв подход и пълното отсъствие на празни дежурни фрази. Нито веднъж той не споменава за „ролята и значението на комсомола“ във възпитателната работа и съвсем внезапно забелязва: „За съжаление нашият живот им дава достатъчно лоши примери за подражание.“
От друга страна, той не изглежда някакъв догматичен моралист, който се опитва да наложи старомодна сексуална чистота, а изповядва по-скоро макаренковска толерантност.
От извиканите (някои доведени) 12 момичета само осем са дошли в дирекцията. Всички се намират в различни стаи, за да не знаят, че са викани за едно и също нещо — среща с писатели. Полковникът предлага съвсем проста процедура: първо той ни прочита данни от досието, след което въвеждат момичето и ние разговаряме с нея.
Първа влиза възпълна грозничка жена на около 25 години, която поздравява и се усмихва като човек, който знае играта и се е съгласил за наше удоволствие да играе в нея. Тя подава на полковника някаква хартия. Това е бележка за заплатата, която е заработила през миналия месец. Едно от важните изисквания на милицията в нейната борба за превъзпитаване на проститутките е те да имат постоянни трудови доходи. Узнаваме, че това момиче сега живее при майка си и работи в някаква печатница, където е било настанено с помощта на милицията. Преди това в продължение на няколко години тя е скитала из страната, живяла където ѝ падне и с когото ѝ падне.
— Е, щастлива ли си сега! — пита внимателно полковникът.
— О, другарю полковник, толкова съм ви благодарна, че ме върнахте отново към живота! Нямате представа колко ми помогнахте и вие, и работническият колектив… — декламира тя заучените от нея фрази.
По-нататък полковникът я пита дали си има приятел и възнамерява ли да се омъжи. Отговорът е, че има някакво момче, но тя все още не може да се реши, предвид миналото си.
Ние и тримата писатели разменяме многозначителни погледи. За нас е ясно, че момичето хитрува и че може би изискванията на милицията формално се спазват. Павел веднага ѝ задава съществения въпрос за отношението на работниците в печатницата към нея. Дали те наистина са я приели с разбиране и добро чувство? Тя отново се впуска в помпозни лъжи, които предполага, че ще ни харесат.
За да не разочароваме полковника, който явно започна с най-доброто си постижение, ние не питаме повече. Тя си излиза с плиткото самочувствие, че ни е пратила всички за зелен хайвер. Втората ни изненадва с хубостта си. Тя е черноока, доста стройна, бедно облечена. В предварителните бележки полковникът ни бе казал, че това момиче, с прякор Мара Черната или нещо подобно, била една от най-опасните. Въпреки контрола един ден тя избягала от София и пристигнала в Кюстендил следобед. Милицията била алармирана, но почти феноменално до 9 часа вечерта Мара успяла да зарази с венерическа болест 15 души. „Ние ако искахме да арестуваме 15 здрави и прави младежи в Кюстендил, едва ли бихме могли да направим това за същото време, в което тя не само ги е намерила, но е и спала с тях. Представяте ли си каква телеграфна агенция имат тия момичета!“
Ние си представяме телеграфната агенция, но не можем да си представим как това хубаво, крехко създание е свършило цялата тази работа.
Мара не желае да разговаря с нас. Тя отказва да седне и стои с наведена глава като ученичка, която трябва да изтърпи мъмренето на директора. Чувствувам, че между нас и нея стои голямо студено пространство. Някой я пита за родителите ѝ. Тя казва, че те са разведени, но че това едва ли има значение за нея.
— А какво има значение за тебе? — пита Божидар.
— Нищо. Нищо няма значение! — казва тя и аз долавям в гласа ѝ фанатични нотки. Питаме я как е започнала да върви по този път.
— Всичко беше толкова загубено, че аз избягах от дома и така тръгнах по пътя… После ме настигна един писател с кола… и ме заведе в Пловдив, в „Тримонциум“… На мене ми беше все едно… После той ме остави и аз си хванах друг, после трети… Всичко беше като на щафета…
Полковникът я пита дали не е искала някога да работи, да има дом и семейство.
— И да съм искала, какво значение има това… всичко е толкова загубено… 11о-нататък тя ни казва, че не желае нито да учи, нито да работи, че не смята себе си за паразит, защото нито е получила, нито ще получи нещо от обществото, нито пък смята, че вреди някому, защото не е вкарала никого насила в леглото си.
— Поне вярваш ли в нещо? — пита я полковникът, съвсем отчаян от нейното убийствено хладно поведение.
— А защо трябва да вярвам в нещо? — тя внезапно повишава глас и се усмихва с презрение. — За да ме боли ли?
Тя ни оставя в тягостно мълчание. Още несъвзели се от срещата с Мара, ние чуваме в коридора викове и след миг при нас почти връхлетява средна на ръст червенобузеста млада жена с черни развети коси. Тя е облечена в яркочервено и още от вратата гневно извиква:
— Какво ме водите като мечка на панаир! Казала съм ви хиляда пъти да ме оставите на мира! Не е работа на милицията да ми се бърка в моите лични работи! Добре ли ми е, зле ли ми е, това си е моя лична работа! Аз питам ли ви с кого спите и кои са ви любовниците?
— Ние искаме да ти помогнем — меко казва полковникът. Но тя не зачита доброжелателния му тон и продължава:
— Мерси! Помагайте на дъщерите си! Да пази Господ от вашата помощ! Много ми помогнахте, като ме изселихте от София. После ми помогнахте, като ме пратихте да бачкам в Бобов дол, в мината. Да ме превъзпитавали миньорите!… Аз ги превъзпитах, аз! — тя гордо се удари по гърдите. — Под палих им чивиите. Щяха да се изколят тия възпитатели! За мене! После ме пратихте в лагера в Делиормана! Ама и там ви подпалих! И в затвора да ме пратите, ще ви разваля надзирателите! Оставете ме на мира!
Всичко това тя изрича почти на един дъх, като маха заканително с ръка и слюнки хвърчат от устата ѝ. Едва сега ни забелязва, оглежда ни за секунда и в очите ѝ отново се надигат мълнии:
— Заради тия баровци ли сте ме извикали! Да им покажете проститутките, а? — И сега тя се изсмя грозно. — Че кой не е проститутка в тая държава?!
Търпението на полковника е на границата. Виждам как лицето му потръпва. Но ние възприемаме нещата по-оптимистично и той се смирява.
— Чакай сега. Спри да крещиш! По-спокойно! — опитва се да я укроти той.
После един от нас взима думата и ѝ обяснява, че ние нито я осъждаме, нито имаме право на това, че може би в известно отношение сме и по-големи грешници от нея и че единственото, което искаме е да си поговорим.
Тя притихва малко и презрително казва:
— За какво да говорим? Аз нямам какво да си говоря с вас! Вие не сте моята компания, нито аз съм вашата!
— Но все пак — опитва се да помогне полковникът — ти си дъщеря на работници, идваш от трудово семейство…
— Аз съм дъщеря на маймуни! — прекъсва го тя. — И затова животът ми е маймунски!
И сега внезапно се отпуска, светлината в очите й угасва, цялото ѝ лице се смирява и тя казва през сълзи:
— Другарю полковник, за какво да се лъжем! Майка ми е тъкачка. Повече от двайсет години тича със совалката. За какво? Защо? Това не е живот. Аз не искам да тъка. Никой тарикат в тая държава не тъче! Само баламите! Я питайте ги тях! — тя посочва към нас. — Ами другарките от голямото добрутро? Те тъкат ли?… Миналия път вие ми казахте, че аз съм паразит… — тя поклати глава. — Не е вярно, другарю полковник! Аз не съм паразит, защото от никого нищо даром не съм получила! Изкарвам си го, както мога, със зор! Да не мислите, че е лесно да се търкаляш с пияни мъжища?… Не съм паразит. Търсете паразитите на друго място… по-нагоре от мене!
Ние стоим със зяпнали уста и никой не обелва нито дума. Полковникът с облекчение ѝ казва да си върви. Тя тръгва, но при вратата се спира, обръща се към нас, поглежда ни многозначително и се полюлява, пародирайки маниера на уличните момичета.
— Довиждане — казва тя.
— Тя е най-трудната от всички — обяснява веднага след нея полковникът.
— При нея абсолютно нищо не помага.
Въвеждат ново момиче, което полковникът ни представя предварително с прозвището Циганката. В нея наистина има нещо циганско — мургаво лице, гъсти вежди, плитки. Тя застава в средата като уплашено добиче, навежда глава и не поглежда никого. От обясненията разбираме, че тя среща своята клиентела около банята срещу Халите, че в йерархията на уличните момичета това е най-окаяният район. На няколко пъти са я залавяли в дребни кражби. Тя, горката, изглежда много смотана във всяко отношение. Предишната вечер е била видяна в колата на някакъв арабин. Питаме я дали е имала нещо с него. Тя кимва утвърдително.
— А той какво ти даде след това? — питам я аз.
— Една химикалка! — отвръща невинно тя и бърза да извади от омазаната си чанта една металическа сребриста химикалка.
Ние не знаем какво да мислим. После тя ни казва, че обикновено й подарявали чифт чорапи и я водели на вечеря.
Полковникът ѝ казва, че ѝ е намерил работа, че ще ѝ се уреди жилище и че се надява животът ѝ да се промени. Тя плахо се съгласява с всичко, което той казва, макар че изглежда далече от съдържанието на разговора. Тя е готова да обещае всичко само за да я пуснат да си върви. В нея има нещо много убито и жалко.
Следващото момиче влиза с плач и не спира да плаче и хълца през цялото време, докато е при нас. Тя не е в състояние да отговори на никакви въпроси и въпреки усилията на полковника да я успокои раменете й продължават да се тресат. Тя е съвсем млада, може би на не повече от 19, и е дете на разведени родители, които са я оставили на улицата. Един от нас я е виждал да кисне в „Славянка“ и в „Бамбука“ в компания на пияни актьори. Тя няма никакъв доход и никакъв покрив. Не знае къде ще замръкне и къде ще осъмне…
Контрастът между нея и следващата е огромен. Последната влиза спокойно, със самочувствие, което съответствува на красотата ѝ. Тя е едно от момичетата, които сме срещали на площад „Славейков“ и които винаги привличат погледите. Никой никога не би допуснал, че това момиче има клиентела от около 40 души на седмица. Тя няма никакво чувство за виновност спрямо когото и да е и разказва за себе си без нотка на самосъжаление. Когато напуснала гимназията, търсила работа. „Знаете как се намира работа за младо момиче без специалност“ — отбелязва тя. Разбира се, кадровиците обещават… ако тя дойде на една по-специална среща… „Обещават, ама не изпълняват“ — усмихва се тя. После идва работата на статистка в киното, където отново всеки обещава нещо повече, като режисьорчетата си я подхвърлят като топка един на друг, докато тя си казва: „Стига съм правила подаръци“… И тогава решава: Щом животът е такъв, поне нещо да излиза от това. Тя никога не иска да й платят. Иска пари на заем. Или пък си избира някакъв подарък. „Човек трябва да е учтив в тая професия.“ Полковникът я пита не ѝ ли е неудобно, когато среща близки или приятелки отпреди…
„Защо ще ми е неудобно! — повдига рамене момичето. — Те са по-зле от мене. Омъжват се за хора, които не обичат, и умират да им изневеряват за отмъщение. Аз поне не изневерявам никому.“
Питаме я защо не иска да се захване с някаква работа.
„Не е ли все същото — казва тя — кой ще те прекарва — държавата или някакъв тип от улицата!“
И за да ни поясни точно какво иска да каже, тя ни рисува картина, която ние познаваме. Ужасно монотонния, безцветен и безнадежден живот на зле платена чиновничка, която отгоре на всичко трябва да удовлетворява сексуалните желания на началниците си и чиято единствена цел е да намери някой да се ожени за нея, за да ѝ даде сигурност…
„На улицата — казва тя — все пак имаш по-голям избор!“
Полковникът я пита дали тя не чувствува някакви задължения спрямо обществото, спрямо общата борба за по-добър живот…
„Другарю полковник — казва тя, усмихната снизходително, — вие сте добър и разумен човек, хайде да не си говорим празни приказки… Аз познавам много хора и тая песен съм я слушала много пъти… Какви задължения?… Всеки се опитва да грабне каквото може за себе си… Това му е всичкото задължение…!“
Питам я как вижда бъдещето си.
„Нямам време да мисля за бъдещето. Много съм заета със сегашното“ — казва тя.
Тя си излиза самоуверена, спокойна, като ни оставя студената си философия и едно голямо мълчание. Аз поне не съм очаквал такава среща. За пръв път ясно и недвусмислено усещам, че тези момичета са само капки от една голяма, дълбока и мътна река.
Срещата с момичетата с леко поведение (както официално те бяха категоризирани) ми направи много силно впечатление. Имах чувството, че злощастните съдби на тези български дъщери отразяваха по своему прикриваната истина за живота в социалистическа България. Нито за мен, нито за служителите в милицията те бяха случайно явление. Тяхното съществуване не можеше да се припише на „остатъци от буржоазно-капиталистическото минало“, както не можеше да се припише на вражеска пропаганда или идеологическа обработка. Те бяха законни, макар и непризнати рожби на заобикалящата ги действителност. Кой знае защо аз свързвах тези момичета със съществуването на другите, признатите рожби на режима, момчетата и момичетата, преминали през осакатяващата школа на пионерството и комсомола. Съпоставяйки образите на тези два типа млади хора, произведени от една и съща действителност, аз почувствувах по-големи симпатии спрямо момичетата, които срещнах край Лъвовия мост. Защото, както ще видим по-нататък, обществено-политическият разврат в България до голяма степен върви заедно с нравствения.
Откъс от „Проституцията“ из „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков
26 юни е Международен ден за борба със злоупотребата и с нелегалния трафик на наркотици. На този ден всички хора по света могат да изразят своята съпричастност и активна позиция в битката с разпространението на наркоманията. Датата е приета на Общото събрание на ООН през 1987 г. и изразява решителността на всички страни-членки да засилят действията си и сътрудничеството си за постигане на свят без наркотици.
Между 20 000 и 30 000 са употребяващите хероин в България – цифрата е от статистиката на Националния фокусен център по наркомании. Повече от една трета от наркозависимите в България никога не са опитвали да се излекуват. 33 процента от младежите до 18 години в България са употребявали поне веднъж през живота си наркотик. По данни на Националния център по наркомании у нас броят на използващите системно хероин, амфетамини и кокаин, е около 20-30 хиляди. България е на пето място сред страните от ЕС с 42 на сто смъртност на наркозависими до 25 години.
Хората, зависими от наркотиците, имат трудности в осъществяването на нормално общуване, поведението им е насочено преди всичко към набавяне на веществото, те нараняват близките си, губят приятелите и работата си. Наркотиците намаляват способността за правилна преценка. Това означава, че наркоманите често поемат повече рискове, например като това да правят секс без да вземат предпазни мерки. Това може да доведе до инфектиране с хепатит, ХИВ и други болести предавани по полов път.
Един от най-добрите начини да се предпазим е да се информираме. Консултация и съвет по всички въпроси, свързани с наркотиците и алкохола, можете да получите на анонимната и безплатна национална телефонна линия на Националния център по наркомании: 0800 133 22 – от понеделник до петък, от 14.00 до 20.00 часа.
Българска обява за работа
Ние търсим да назначим млади, мотивирани специалисти на възраст от 25 до 30 години.
Очакваме от вас:
– опит от минимум 15 години в бранша;
– не по-малко от две висши образования + докторантура;
– свидетелство за правоуправление на валяк, подводница и хеликоптер;
– поне един доказан случай на убит от вас триглав змей;
– умения за програмиране на всички възможни компютърни езици;
– перфектно владеене на основните езици в ЕС (добрият китайски е предимство);
– уверено боравене с телекинеза в рамките на задълженията ви;
– висока концентрация на мидихлориани в кръвта ви;
– златен или сребърен олимпийски медал по кърлинг;
– наличието на Нобелови награди за мир и биохимия е предимство.
Ние предлагаме:
– ненормирана работна седмица от 160 часа;
– бюро, стол, компютър и канцеларски материали;
– атрактивна брутна заплата от 480 лв.
Безбройни са световните кръговратности, в които се вре человек из своя си живот. Докато е малък человек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама“ и всички го трупат с похвали.
И колкото повече се източва человек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят на края, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи и безплодни занятия.
Кога мравката срещне мравка, тя я докосне с краченце, за да й каже, къде има зрънце, тревичка или сладко коренче. Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят, къде има повече цвете и прашец.
А ние, людете, твари уж умни и разумни, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбирание и топлинка.
А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, ако проумеем пропилеената на това неписано ръг насам ръг натам, ако си спомним, че тичащият человек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори и влюбените, когато се целуват, се спират на място.
Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни.
Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен! Нищо подобно, млади хора! У мене няма боязън, в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.
Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ!
Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!
Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка:
„Имало едно време един дядо и една баба…”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам.
Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича! Млади хора, дано във вашите спомени звънне понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гуши някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин в късните дни на есента на своя живот.
Монолог на Георги Калоянчев, част от пиесата „Кукер Кабаре“ на Любомир Пеевски.
Toва не са акварелни рисунки или пейзажи от планетата Марс, а уникалната местност Данксия (Danxia), намираща се в югозападен Китай.
Името в превод означава „Розов облак“. Природният феномен е образуван от ерозирал червеникав пясъчник и други сухи елементи, формирали се през Мезозоя (геоложка ера, наричана „Епохата на влечугите“, която обхваща периода от 251 млн. години пр.н.е. до 65 млн. години пр.н.е.).
Уникалната местност се простира върху цели шест субтропични района на най-многолюдната страна в света. Камъни, дефилета, долини, природни стълбове, кули, образи, водопади, причудливи форми… приливат във всички цветове на дъгата и ни карат да си мислим, че гледаме един от шедьоврите на художниците импресионисти.
В Данксия има наниз от различни по форма и размер пещери, който са плитки и изолирани една от друга. (В истинските карстови терени се образуват дълбоки пещери, свързани помежду си в сложни лабиринти.)
И нещо много важно! Скалистите пейзажи на Данксия помагат за запазването на субтропичните широколистни и вечнозелени гори, които са дом на над 400 редки и застрашен от изчезване растителни и животинки вида.
Всяка година ЮНЕСКО към ООН избира новите природни чудеса в света. Техният брой вече надминава 200 в над 80 различни държави. Вълшебната местност Данксия е добавена в престижния списък през 2010 г.
Делегация на Европейската асоциация на производителите на декоративна растителност проведе годишната си среща в гр. Павликени. За тях това със сигурност ще е една запомняща се визита.
Цветята много приличат на хората. Раждат се, разцъфтяват, носят радост и наслада и един ден си отиват от света.
Хората, които се занимават с отглеждането на цветя обаче, са по-различни от останалите. Те непременно са с душа на цвете. Винаги готови да поднесат своята красота и аромат в дар на някого с повод или без повод. В града на хубавите хора – Павликени, такива души не липсват и една от тях се носи достойно от дългогодишния производител на цветя и декоративна растителност Даню Георгиев.
Този духовит и упорит предприемач успя в навечерието на хубавия цветен християнски празник Еньовден буквално да шашне едни от най-големите производители на декоративна растителност в Европа не само с успешният си бизнес, но и със своето гостоприемство.
За да популяризира достойно този красив и полезен земеделски отрасъл с цветя и декоративни растения, той обедини много млади хора, които с изключителна емоция събраха 775 различни билки и изплетоха огромен Еньовски венец. Под него минаха всички гости за здраве, а след това ги очакваше автентично печено българско агне в пещ, която любезният домакин лично с помощта на своята половинка и най-близките си хора беше приготвил.
Капакът на пещта падна ритуално под мелодичния глас на гъдулка, а съдържанието й смая всички. Над красивите и грижливо обработени масиви с рози и други растения, гостите полетяха с въздушни плавателни средства – балони.
„Тайната за успеха всъщност се крие в интереса на младите хора към този отрасъл.“, сподели Даню Георгиев. Децата на предприемача са не само негова надежда в бъдеще, а и достойни партньори и първи помощници по всяко време. Тяхната приемственост го радва и му дава кураж да разширява бизнеса, да модернизира, да експериментира. Такива хора са и надежда за Община Павликени. Стига да намерят добра среда и подадена ръка.
Българските производители на цветя и декоративна растителност са сред най-добрите в Европа. Защо да не сме и световни първенци?
Успех!
Предложение детските градини в селата Дъскот и Димча да бъдат закрити разгледа на сесията си от 23.06.2016 г. Общинският съвет в гр. Павликени. Дебатът бе доста
разгорещен. Кметът на с. Дъскот се съгласи и даде становище ЦДГ Дъскот да бъде
закрита поради нисък процент на посещаемост. За детската градина в с. Димча
обаче общински съветници и кметове доста поспориха.
Кметът на Общината Емануил Манолов изложи доста категорични аргументи защо да бъде закрито детското заведение. Комисията по образование в общински съвет и кметът на село Димча, Стефан Прокопиев се опитаха да защитят нейното съществуване за поне още една учебна година. В крайна сметка с 13 гласа „ЗА”, 5 гласа „ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ” и 1 глас „ПРОТИВ” местните народни избраници решиха да бъде преустановена дейността на ЦДГ с. Димча. Това най-вероятно ще стане от 01.08.2016 г. Децата, чиито родители решат, че трябва да продължат да посещават детско заведение, ще бъдат пренасочени към детските градини в гр. Павликени или съседното село Върбовка, като за организирането и осъществяването на транспорта се ангажират да помислят, както ръководството на Общината, така и държавата в лицето на образователното министерство.
Всеки, който желае може да проследи дебата на този линк.
