Както в повечето села на България, така и в Димча, културно-просветна дейност се е вършила още през мрачните години на турското робство, но най-силно и най-масово тя закипява след основаването на Народно читалище „Надежда – 1886“ през есента на 1887г., за което има писмени архивни документи във фонда на Държавен архив гр. Велико Търново. За съжаление учредителен протокол сред тях не е открит, но има достатъчно много други писмени доказателства, които сочат за рожденна година на Читалището именно 1887 г.

През 2016 г. със скромно тържество бе отбелязан 130 годишния юбилей на културното средище. В първите години на своето съществуване читалището се ръководело от Читалищно настоятелство, избирано ежегодно от върховния орган на управление – общото събрание. Пръв председател на читалището е учителят Иван Петров, чиято идея е чрез театрални и други самодейни представления да се набавят средства за читалищната дейност. Първите събрани книги за читалищната библиотека са от дарители.

Едни от първите пиеси, поставени от любителите театрали на Димчанска сцена, са „Многострадална Геновева“ и „Иванко“. Най-активна е читалищната дейност през 40-те години, когато театралната трупа увеличава доста броя на участниците си и броя на изнесените представления, както на Димчанска сцена, така и по сцените на съседни села.

Още в далечни времена читалищното ръководство е обръщало сериозно внимание на най-малките жители, като е организирало празнуването на празници като „Сурваки“, „Коледуване“, „Ладуване“, „Лазаровден“ „Заговезни“ и други с участието на всички деца и младежи от селото. Така хората са се надявали да предадат народните обичаи на поколенията, за да бъдат съхранени във времето.

Днес обезлюдяването на селата допринесе и за затихване на читалищната дейност в село Димча. Единственият творчески колектив е народният хор, наброяващ около 10-12 жени в пенсионна възраст. Вратата на читалищната библиотека все по-рядко се отваря за читатели. Въпреки това, нови томове литература все пак постъпват в книжния фонд – главно от дарения, тъй като средствата за читалищна дейност са недостатъчни. Читалището разчита на държавно финансиране за работната заплата на служителя и на дребни суми от общинския бюджет.

Сградата е масивна и красива, но годините и природното влияние са безмилостни и на доста места вътре и вън личи нуждата от ремонт, за който също средства няма. Читалищният салон е един от най-просторните, с голяма сцена и две гримьорни. Във фоайето е подреден битов кът, напомнящ за някогашният бит на хората. Отоплението е на твърдо гориво, което се осигурява със съдействието на кмета на селото.

Липсата на разнообразни художествено-творчески и културни изяви подсказват за една недобра работа и организационна дейност на днешното читалищно настоятелство. И по този признак димчанското читалище си прилича с множество други в малките населени места на България. Така през годините някак успява да съществува все още и това средище на духовност и традиции. Вапросът е: До кога?