Да нарисуваш шедьовър

"Рибарски лодки" - Винсент Ван Гог

Какво е нужно, за да нарисуваш шедьовър?

Винсент ван Гoг (Vincent van Gogh)се родил в Холандия през 1833 г. Всички членове на фамилията ван Гог били или пастори, или търговци на произведения на изкуството. Самият Винсент първоначално се насочил именно към търговията с картини, но бил уволнен от работодателя си, понеже не се справял добре. След това решил да се посвети на религиозното образование, но не успял да издържи изпитите. За кратко проповядвал в едно малко градче, но бил прогонен от местното паство, което не одобрявало аскетичния му начин на живот. Неуспелият проповедник се върнал при родителите си и тогава брат му Тео го посъветвал да започне да изучава изобразително изкуство. Винсент се записал в художествената академия в Брюксел, а след като се дипломирал, и негов чичо му възложил да нарисува серия от картини, но не останал доволен от качеството им. Последвало и още едно огорчение – нещастната му любов към негова братовчедка, чието семейство не дало съгласието си за брак заради бедността му. След това Винсент се преместил в Антверпен, а брат му Тео му помагал да се издържа, но художникът често гладувал, за да може да си купува бои и платна с парите, които му изпращал брат му… Постепенно гладът, несбъднатата любов и всички трудности започнали да разклащат здравето му.

"Портретът на доктор Гаше" - една от 10-те най-скъпи картини в света. Стойност от 136,1 млн. $
„Портретът на доктор Гаше“ – една от 10-те най-скъпи картини в света. Стойност $136.1 млн.

През 1886 г. Винсент заминал за Париж, където живеел и Тео, и по време на двегодишния си престой във френската столица се запознал с много художници, но здравето му продължило да се влошава, което го принудило да се премести в старинния град Арл. Винсент се надявал, че ще успее да създаде там нещо като утопично артистично селище и затова поканил Гоген да му гостува, за да му разкаже за проектите си. Холандският художник се възхищавал от Гоген и желаел да станат близки приятели, но при срещата им французинът се държал високомерно и арогантно, което довело Винсент до един от най-тежките му психически сривове, при който в миг на лудост отрязал лявото си ухо.

"Ириси" - рисувана от Ван Гог по време на престоя си в клиниката в Сан Реми.
„Ириси“ – рисувана от Ван Гог по време на престоя си в клиниката в Сан Реми.

След този инцидент бил настанен в приюта за душевно болни „Сен Пол дьо Музол“, намиращ се в Сен Реми дьо Прованс. По време на престоя си там художникът продължил да твори. След като бил пуснат от приюта, се настанил в градчето Овер сюр Оаз близо до Париж, но успял да продаде една-единствена картина, и то на свой роднина… Живеел все по-бедно и отчаяно, творбите му били отричани, починал и баща му. Сякаш всичко се сгромолясвало… На 27 юли 1890 г., едва на тридесет и седем години, ван Гог се прострелял с пистолет, оставяйки след себе си 2,100 картини, които светът оценил едва след смъртта му, и днес те са едни от най-скъпо продаваните по международните аукциони.

В ранните часове на 29 юли 1890 г. Винсент ван Гог умира с думите Иска ми се да мога да умра така.“ Погребват го в гробищата на Овер в присъствието на приятели и колеги. Ковчегът е отрупан с далии и обичните слънчогледи. Надгробното слово държи д-р Гаше, но плачът му става неудържим и той прекъсва без време омàжа за своя приятел.

Теодорус ван Гог надживява брат си само с шест месеца. След смъртта му в Утрехт, през 1914 г. тленните му останки са преместени в Овер до гроба на брат му.

Извън поредицата спекулации за непосредствения повод за самоубийството на ван Гог, най-вероятната причина е страхът от невъзможността да продължи да работи. След женитбата на Теодорус и раждането на детето, ван Гог се е опасявал от това да не създава материални затруднения на брат си. Теодорус го подпомага през изминалите 10 години с безброй доставки на материали и превеждане на пари, което, в крайна сметка, прави възможно изобщо интезивното му занимание с живопис. Изместването на приоритетите в живота на Теодорус към новото му семейство, според ван Гог, би могло да затрудни художническите му занимания или даже да ги спре изцяло. За всичко, направено от брат му за него като художник, за тогавашния момент не е имало реалистични изгледи да бъде компенсирано чрез продажбата на картините му.

"Звездна нощ" - Ван Гог
„Звездна нощ“ – Ван Гог

Голяма част от картините на ван Гог представляват автопортрети, но той не е бил някой самовлюбен луд, обсебен от мисълта да рисува себе си. Истината е, че той просто нямал средства да плаща на модели. За да се учи да рисува човешки фигури, с малкото пари, с които разполагал, Винсент си купил едно огледало и така рисувал собственото си отражение. А картината „Звездна нощ“, която е една от най-красивите в историята на изкуството, всъщност представлява гледката от прозореца на лудницата, в която Винсент ван Гог бил настанен…

„Ако чуеш вътрешен глас, който ти казва: „Не можеш да рисуваш!“, рисувай с всички сили и този глас ще замлъкне.“ Винсент ван Гог

Откъс от „Книга за мечтатели: Тънка Червена нишка“ на Инна Учкунова.

 

Арестувани за амфетамини

Вчера в 01:10 ч. на изхода на Бяла черква в посока с. Вишовград полицейски служители забелязали паркиран лек автомобил Volkswagen Passat.

При проверка на водача и пътника, в 21-годишния К. Г. от Бяла черква униформените намерили и иззели бяло прахообразно вещество, реагиращо при извършения полеви наркотест на амфетамин, с тегло 1 грам.

По случая е започнато бързо производство.

 

Шест автори от Япония представят своето изкуство в Павликени

Павликени посрещна шест творци от Япония в рамките на петото издание на проекта „Павликени и света“. Те работят в сферата на керамиката, скулптурата, хартиеното изкуство и текстила, отличаващи се със своя авангарден съвременен стил и новаторски техники. На 6 юли в залите на Исторически музей Павликени ще бъде открита изложба с произведенията на участващите в пленера. Експозицията ще бъде открита от кмета на Община Павликени инж. Емануил Манолов, културното аташе на Япония – Мивако Кибаяши и председателя на фондация „Аматерас“ Тодор Тодоров. Авторите от японска страна са Какуко Ишии, Ичиро Мацуо, Мицуру Куроки, Джинйонг Муун, Тору Курита и Маюми Тцукуда. От българска страна в проекта участват Даниела Тодорова – художник с богат творчески път и международни изяви и куратор на проекта; Тодор Тодоров, скулптор с огромен международен опит и редица награди и Валентин Балев – художник, известен с голямоформатните си произведения и международен опит.

Дългосрочният проект на Община Павликени, Фондация „Аматерас“ и Исторически музей – Павликени „Паввликени и светът“ има ясна международна културна политика за презентиране на културното наследство на град Павликени и създаването на колекция от съвременно изкуство от различни жанрове за бъдещата Художествената галерия на Община Павликени.

През изминалите четири години в Павликени бяха представени утвърдени автори с богат творчески международен опит от Финландия, Япония, Норвегия, Дания, Швеция, Германия, Франция, Литва и България. Те създадоха и дариха на Павликени произведения на скулптурата, живописта, графиката, хартиеното и дигиталното изкуство, инсталации, калиграфия и др. С всяко следващо издание огромното разнообразие от авторски търсения и техники радват жителите на Павликени и създават истински празник за града. Всеки от пленерите завършва с откриване на изложба и с официално посещение на посланика от партниращата страна. Тази година Япония за втори път е партньор по проекта.

„Този проект ще продължи традицията в представянето на съвременна японска керамика, текстил и хартиено изкуство. Проектът включва и уъркшоп  от две части, който ще представи древното изкуство и философия на калиграфията и известната игра – оригами станала световно явление в дизайна архитектурата и изкуството“, подчертава Тодор Тодоров от фондация „Аматерас“. На уъркшопа всеки участник ще може сам да опита да изпише йероглиф или да създаде оригами, които да отнесе като спомен от този момент.

Участниците от японска страна са партнираща професионална организация на Фондация „Аматерас“ със седалище Фукуока, Япония – NEXUS. Нейните лидери са 5 японски автори и една корейска авторка, живееща и работеща в Япония. Те вече бяха представени в Чехия и в България по време на „Хартиен Арт Фест“ София.

Пленерът в Павликени беше предшестван от проект в Япония през 2015г.  със участието на ръководителите на фондация „Аматерас“ Даниела Тодорова и Тодор Тодоров. Те изнесоха лекции за културните си проекти с международен принос и представиха експозиция в Музея във Фукуока.

След приключването на изложбата през м. септември, тя ще бъде показана в София в рамките на културните дни на Япония в България.

„Проектът е с много висок имидж сред онези, които следят изявите в Павликенския регион. Общата идея за междукултурен диалог и партньорство, представящо културните и археологически обекти на Павликени и регион, привличат все повече вниманието на чуждестранните гости на града“, споделя Даниела Тодорова. Тя е куратор на изложбата и сподели повече за произведенията в нея. „Те са много разнообразни като идеи и техники, което прави колекцията уникална. Сътрудничеството с Община Павликени вече 5 години даде на културния живот в района важни изложби, които стимулират развитието на културата и вдъхновяват редица млади и утвърдени автори за бъдещите им лични проекти. Тази тенденция дава Европейски облик на събитието и носи послание за единение на различията и създаване на нов по-добър свят. Изложбата е една пъстра палитра от имена и произведения, които ще населят пространството на Исторически музей – Павликени в периода 6 юли до 6 септември“, допълнва Тодорова.

Изложбата с произведенията от арт-пленера „Павликени и света“ ще бъде открита на 6 юли (сряда) от 18:00 ч. в Исторически музей – Павликени. Повече за изложбата и проекта може да намерите на сайта на община Павликени.

 

Село Мусина беше включено в книгата „Села и туризъм – посоки за пътешествия из България“

Природните красоти, историческото наследство и гостоприемството на хората в павликенското село Мусина беше оценено високо и представено в книгата „Села и туризъм – посоки за пътешествия из България“. Тя е най-новото издание на българския книжен пазар със съвети за селски туризъм в страната.

Авторите Анна Пелова, Гавраил Гавраилов и Михаил Михов са посетили 34 села и увлекателно разказват за уюта, историята и съвремието във всяко от тях. В статията за павликенското село Мусина са разказани легендите за основаването му, за карстовите образувания в местността Понорите и за археологическото наследство. Авторите не пропускат да споменат и близостта с Античния керамичен център – единствен по рода си обект в Източна Европа – производствен център за керамика от II – IV сл.Хр.

Книгата „Села и туризъм – посоки за пътешествия из България“ обхваща  нови възможности за пътуване и общуване под мотото „Завръщане към Земята“. Обърнато е внимание върху гостоприемството, традициите на траките по темите нестинарство и винотерапия, развитието на темата за наследството на първобългарите и събитийния туризъм. Важен момент са темите за чистата храна и съхраняването на старите местни сортове плодове и зеленчуци. Всяка статия е символичен вход към конкретен туристически регион. Има много местни легенди и скрити бисери, любопитни факти за фолклорните и кулинарните традиции, интересни сравнения между етнографските групи и различните социални модели на българските села. За любителите на пътешествията има ценни насоки и практични съвети.

 

Непознатото градче

ГРАДЧЕТО

Слънцето се е стопило – и изтича, и пече,
и е тихо и унило в непознатото градче.

Делникът се рони бавно от горещите ъгли,
вън един слепец продава дъвки, семки игли,

а женица с черна кърпа покрай черквата мете
и една до друга те се сгърбват като майка и дете.

Дремят в пивницата старци, а по улицата – ти
обикаляш като в карцер заразените врати.

Залежала се е бедна, болна пладнешка жега
и като машина шевна трака тъпата тъга.

Ето моста и реката – камъкът дими от пек,
мудно точи се водата, рови в пясъка човек.

Е, опитай, помоли го – може би ще каже как
да преминеш и да стигнеш до оттатъшния бряг.

Пощальонът с колелото се кандилка в облак прах
и кандилка се живота, ти минаваш покрай тях

и ги гледаш, после тръгваш – все едно е накъде,
леко слънцето остъргва болката като с ренде

и пече непоносимо, срещу слънцето жумиш…
После няма да те има – в жегата ще се стопиш.

Георги Рупчев

Отгоре надолу

За да живее България има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни и поцепени нравствени кастрати.

За да побеждава България трябва да се води от възвишени характери, а не от безмълвни, роболепни самопоклонци.

„Ново вино не се налива в стари мехове“ (Евангелие на Матея 9:17). Така е било, така е и така ще бъде и инак не може да бъде.

Помнете дълбоката поука на почитания наш пустинник св. Иван Рилски: „Причина за изчезване на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата.“

Помнете и усърдно, чисто метете стълбата само отгоре надолу!

Полк. Борис Дрангов
Полк. Борис Дрангов

Полковник Борис Стоянов Дрангов (1872–1917), български офицер и военен педагог.

„Жетва е сега, пейте робини.“

"Жътварки" на Васил Горанов

Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката „Малък коментар“ – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света.

Този път въпросът е: „Какво е селянин?“
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.

Момченце: Те са, които отиват в затвора.

Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.

Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това.

Аз пък поглеждам към масата. Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.

Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: „Жетва е сега, пейте робини.“

С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринадесетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.

Порасъл съм под една картина у дома, наречена „Градушка“. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира „Градушка“ на Яворов.

Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно „На нивата“. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.

Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде.

И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително.

Ами от родителите им – откъде другаде?

Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък.

Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени.

Всъщност на паразита за какво му е корен?

Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните.

Просто зяпам как гори камината и размишлявам.

Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.

И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.

Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелов приз и вече имаше пари за три живота?

Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?

Не знам. Предавам се.

Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.

Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.

Автор: Дончо Цончев

 

Неразгаданата мистерия на Рапа Нуи

Рапа Нуи продължава да привлича с гигантските си каменни статуи с неустановен произход любителите на загадки от цял свят.

Великденски остров
Великденски остров

На 4,000 км от Таити, в центъра на Тихия океан, едва докоснат от модерната цивилизация, се намира един забележителен остров. Наричат го Рапа Нуи – пъпа на света, или Великденският остров. Той е един от най-усамотените острови в света и е известно на любителите на мистериите и авантюрите място. Те са привлечени от мистичните каменни статуи с неизяснен произход, разпръснати из острова.

Площта на острова е само 64 квадратни мили. Ето защо с огромните каменни статуи, разпръснати навсякъде, той изглежда като музей на открито. Тези гигантски фигури, някои от които тежат над 50 тона, се издигат на повече от 10 метра и гледат втренчено към планините, угасналите вулкани и кристалночистите води.

Някои изследователи смятат, че на острова първи са стъпили испанците. Други път твърдят, че английският пират Дейвис е първият европеец на острова. Първите потвърдени сведения обаче насочват към холандския мореплавател Джейкъб Рогевин. Той доплавал до острова с три кораба навръх Великден и в чест на християнския празник го нарекъл Великденски.

Джеймс Кук също достигнал острова и дори му направил няколко много сполучливи карти.

Великденският остров – това късче земя в Южния Пасифик, е образуван от серия мощни вулканични изригвания и в продължение на много години е бил населен само от морски птици и водни кончета. А стръмните му склонове са имали притегателна сила за уморените полинезийски мореплаватели. Лавата и морските вълни са образували стотици пещери и са направили брегове му несигурни. Затова за археолозите има само няколко безопасни места, където могат да правят своите проучвания.

Великденският остров е едно от най-самотните места в света.Разположен е между Таити и Чили. Островът има приблизително триъгълна форма. Днес вулканичните конуси могат да се наблюдават по целия остров. Най-големият – Рано Кау, е лесно забележим и от космоса. Най-високият – Теравака, се издига над 500 метра над морското равнище. На острова има повече от 70 вулканични центъра, но никой не е действащ, откакто той е колонизиран преди 1,300 години.

Плажът Овахе на северния бряг е тихо място близо до Анакена. Там според легендите крал Хото Матуа доплавал с кануто си и започнал окупацията на Великденския остров. Анакена се отличава от останалата част на бреговата ивица, която е образувана от вулканични скали със ситния си бял пясък. Разкопки в този район доказват, че той е бил изключително важно за островитяните място. Слави се и с най-добрата колекция от статуи на острова. Заселниците започнали да изграждат селища и къщи с необичайна елипсовидна форма.

Не е ясно защо островитяните са изграждали статуи с такива размери. Тяхната мания да ги правят обаче в крайна сметка довела до упадъка им, тъй като те постепенно унищожавали горите в стремежа си да пренасят огромните статуи.

Меките вулканични туфи били идеални за направата на статуите. Като използвали инструменти, направени от по-твърдите вулканични скали островитяните, издълбавали малко по малко статуите, докато накрая те се крепяли само на един своеобразен постамент.

Скулпторите били истински виртуози в работата си. Направата на статуите била съпроводена с различни церемонии и ритуали. Статуите могат да се видят издълбани навсякъде в скалите. Ако в скалата имало някакъв дефект, островитяните изоставяли работата си и се премествали на ново място. Те използвали пукнатините във вулканичните стени и различните цветове на скалите. Накратко – островитяните били наистина хора на изкуството.

Когато дадена статуя била завършена, тя била внимателно придвижвана надолу по склона с помощта на въжета и палмови трупи. Статуите били поставяни в основите на кратер и там били окончателно изрисувани.

Странните статуи се пренасяли доста трудно. За това свидетелстват многобройните останки от счупени статуи, който островитяните изоставяли по пътя.

Смята се, че статуите били поръчани като възпоменателни образи на родоначалници. Така или иначе, те не изобразяват определени индивиди, въпреки че някои от тях имат черти, които ги оприличават на вождовете на племето. Една от най-големите мистерии на Рапа Нуи е защо островитяните са правили статуите с ръбати лица и тела с фалична форма.

В Полинезия има статуи, които наподобяват тези от Великденския остров, но никъде в света няма същите странни скулптури.

Първите западни мореплаватели, които достигнали острова, се дивели как някой може да оцелее на такова изолирано място, на което не растат дървета. Загадката била разкрита, когато проучвания доказали, че на Великденския остров е имало много и гигантски палми, докато не залязла културата на островитяните.

По всичко личи, че жителите на Великденския остров били благословени с богати тропически гори, когато се заселили там. Горите обаче били изсечени при строежа на къщите, за огрев и разбира се – за да се пренасят и издигат странните статуи. Ерозията последвала унищожаването на горите, реколтата не стигала за изхранването на всички и между отделните родове се разразили битки за оскъдните средства за препитание.

Статуите-символ на могъществото и успеха на обитателите на отдалечения остров били съборени.

Жестокостта на островитяните нямала край. Вярва се, че победителите изяждали жертвите си, за да придобият сила. Костите, открити на острова, свидетелстват за канибализма на обитателите му. Той може да се дължи не само на оскъдната храна, а и да има ритуално значение. Една призрачна пещера в югозападния край на острова се нарича „пещерата, където се ядат хора“. Вътре в нея има изображения на духове в охра и бяло, които приличат на летящи птици. Без нито едно дърво, от което да направят лодка, жителите на Рапа Нуи само завистливо наблюдавали птиците, които безметежно се реели в небето.

Културата на островитяните, която просъществувала повече от 300 г., започнала да загива. Островът им се превърнал в кланица, селата им били опустошени. Последните оцелели започнали да изправят статуите – продукт на тяхната цивилизация.

Много хора отдават всички надежди за развитие на острова на туризма. До 1960 г. до него е можело да се стигне единствено с кораб. През 1966 г. обаче на Рапа Нуи е построена база на американските военновъздушни сили и сега на острова има летище, което е пригодено и за чартърни полети. Около 6,800 души посещават годишно острова, като повечето са от Южна Америка. Тук има 7 хотела и много малки къщички, които приютяват туристите.

Енигматичният Великденски остров е по-скоро полинезийска, отколкото чилийска територия. Той е наистина откъснат от света. На повече от 1,900 км, в която и да е посока не се вижда населена земя. Чили официално анексира острова през 1888 г. по време на експанзията след Тихоокеанската война. На острова живеят не повече от 2,000 души, почти всички от тях в град Ханга Роа. 70% от населението е полинезийско, а останалата част идва от Чили. Островът е национален парк на открито със своите 300 каменни статуи и други скални образувания.

Животът на Великденския остров се върти около риболова, селското стопанство и археологическите проучвания на странните статуи.